— Защо не? — вдигна рамене.
— Искам да знаят — продължаваше сякаш себе си да увещава Тесай. Те познаваха Борис. Ще разберат.
— Искаш ли аз да им кажа вместо теб? — попита я тихо той, без да пуска ръката й.
— Да. По-добре да го чуят от твоята уста.
Мек се умълча за известно време, защото се опитваше да обмисли думите си, сетне без дори да погледне към двамата англичани, започна да нарежда с дебелия си, ръмжащ глас:
— Още в първия миг, в който видях тази жена — той не сваляше очи от лицето на Тесай, — знаех, че тя е, която Господ ми праща.
И за да потвърди думите му, тя се придърпа по-близо до него.
— Двамата се заклехме във вечна любов през нощта на Тимкат, помолихме Господ за прошка и аз я взех за своя жена.
Младата жена облегна глава на силното му рамо.
— Руснакът ни проследи. Завари ни тук, на това същото място и се опита да ни убие и двамата.
Тесай погледна към плажа, където едва не бяха срещнали смъртта и потрепна при спомена.
— Двамата с него се сграбчихме в смъртна схватка — продължи да разказва Мек — и когато успях да го убия, оставих тялото му да се носи надолу по течението на реката.
— Знаем, че е умрял — отговори му Роян. — Чухме от хората в посолството, че полицията била намерила трупа му надолу по течението, близо до границата. Но не знаехме как точно се е случило.
Всички се умълчаха, докато Никълъс не наруши тишината:
— Ще ми се да съм бил тук и да гледам. Предполагам, че боят си е заслужавал — и поклати замислено глава.
— Руснакът си го биваше. Щастлив съм, че повече не ще си имам работа с него — призна Мек и стана от земята. — Ако тръгнем сега, ще можем да стигнем манастира по светло.
Маи Метема, новоизбраният игумен на манастира „Св. Фруменций“, ги посрещна на терасата над реката. Беше само няколко години по-млад от Яли Хора, имаше висока осанка, а косите му се бяха оцветили в благородния цвят на среброто. Днес, по повод идването на такъв почетен гост като Мек Нимур, си беше сложил синята корона.
След като гостите се изкъпаха и бяха оставени да починат за около час в отредените им килии, монасите дойдоха да ги поканят на тържествената вечеря, която се организираше в тяхна чест. Когато напълниха за трети път манерките с медовина и настроението на калугерите се беше пооправило, Мек се приближи до стария игумен и започна да му говори на ухото:
— Спомняш ли си историята за Свети Фруменций — как по време на морската буря Господ го хвърлил на спасителния бряг, за да може да ни донесе вярата си?
Очите на игумена се изпълниха със сълзи.
— Свещеното му тяло бе погребано в нашето светилище, в макдаса. Но варварите дойдоха и ни лишиха от свещените реликви. Сега сме деца без баща. Това, заради което бяха издигнати църквата и манастира, вече не съществува — жалваше се свещеникът. — Никой поклонник етиопец няма повече да се моли пред олтара на светеца. Църквата дори ще ни забрави. Ние сме лишени от всичко, което някога сме притежавали. Манастирът ще загине, а монасите ни ще бъдат разпилени като листа от вятъра.
— Когато Свети Фруменций стъпи на етиопска земя, той не беше сам. Друг един християнин, дошъл чак от Константинопол, го придружаваше — напомни му с тътнещия си глас Мек.
— Свети Антоний — посегна към манерката си игуменът, за да удави скръбта си в сладостта на алкохола.
— Точно така, Свети Антоний. Той умря преди Свети Фруменций, но беше не по-малко свят баща за нас от своя брат.
— И Свети Антоний беше голям и свят човек, заслужаващ любовта и почитта ни — отпи от медовината Маи Метема.
— Неведоми са пътищата божии, нали? — поклати глава Мек, сякаш се чудеше на неуловимия ред, управляващ Вселената.
— Никой от нас не може да държи сметка на Господ, а дори да Го попита за делата Му, пак не би ги разбрал.
— И все пак Той е милостив и възнаграждава искрено вярващите.
— Да, Той е всемилостив — рече игуменът, но сълзите рукнаха с пълна сила.
— Ти и твоят манастир понесохте жестока загуба. Светите мощи на блажения Фруменций ви бяха отнети… и уви, никога няма да ви бъдат върнати. Но какво, ако Господ реши да ви прати нещо вместо тях? Какво, ако изведнъж получите от собствените Му ръце мощите на Свети Антоний?
Свещеникът го изгледа с насълзените си очи и по внезапната промяна в изражението му Мек си каза, че вече е започнал да прехвърля сметки през ума си.
— Това наистина би било чудо — рече най-накрая Маи Метема.