— Няма закъде да бързаме. На човек му е приятно да чака сладките неща от живота — рече той и едва-едва докосна устните й със своите. — Хайде, ела! Да вървим.
Още по тъмно на другия ден нагоре по долината се заточи дълга процесия от духовници и монаси, които идваха по заръка на игумена Маи Метема. Песните им разбудиха лагера и шествието от работници беше посрещнато от неколцината неразсънили се приключенци, подали глави изпод сламените навеси.
— Бога ми — прозяваше се Никълъс, — имам чувството, че сме дали ход на поредния кръстоносен поход. За да дойдат тук по това време, значи са напуснали манастира посред нощ. — Отиде да намери Тесай и тържествено й заяви: — Отсега нататък си назначена за официален преводач на групата. И понеже Сапьора не знае нито думичка арабски или амхарски, гледай да не се отделяш от него.
Стана достатъчно светло и Мек и Никълъс напуснаха лагера, за да обикалят местността. Търсеха къде ще е най-удобно Голямата Доли да хвърли багажа. По обяд вече се бяха съгласили, че има само една възможност — горският дол, откъдето минаваше пътеката. В сравнение с каменистите ридове, които обикаляха целия район, долината беше единственото място, където предметите можеха да паднат, без да се разбият или наранят сериозно. Беше изключително важно операцията да се извърши възможно най-близо до мястото на строежа. Колкото повече километри трябваше да бъдат пренасяни палетите на ръце, толкова повече време щеше да бъде изгубено напразно.
— Времето е фактор номер едно — говореше Никълъс на другата сутрин, докато двамата с Мек се любуваха на избрания за спускането на палетите терен. — Оттук до началото на дъждовния сезон всеки ден е важен за нас.
Мек погледна към небето.
— Да даде Господ късни дъждове тази година.
Мястото, определено за операцията, се намираше на километър и половина от реката — там, където долът се разширяваше най-много и самолетът можеше сравнително безопасно да се спусне между скалите откъм ръба на долината. За да изхвърли целия товар, Джени трябваше да лети в продължение на поне осем километра под права линия, близо до земята.
— Теренът си е доста насечен — отбеляза Мек, оглеждайки стръмните склонове и каменните зъбери наоколо. — Дебелият ти приятел може ли да лети?
— Дали може да лети? Че на него само крила дето не са му изникнали — пошегува се Никълъс.
Слязоха в дола, за да се уверят, че светлините и упътващите знаци са по местата си. Знаците представляваха кръстове от кварцови камъни, наредени в самата среда на дола, за да могат да се виждат отдалеч от пилотите. Сапьора бе заел позиция в горния край на долчинката. Фигурата му се открояваше на хоризонта — той усърдно подготвяше огньовете, обозначаващи мястото за изхвърляне на товара.
Никълъс се обърна на другата страна и видя как двете жени са седнали една до друга на голям камък и си приказват. Даниъл вече им беше помогнал да накладат огньовете, с които се отбелязваше краят на зоната за разтоварване и изобщо за насочване Джени обратно към откритото небе.
Хората на Мек скоро щяха да свършат с подреждането на сигналните кръстове. Щом всичко застана на мястото си, Мек даде сигнал на партизаните да се оттеглят в гората. Двамата с Никълъс грабнаха радиостанцията си и се изкачиха до горния край на дола, където Сапьора вече бе заел позиция. Мек помогна на приятеля си да разпъне антената, сетне Никълъс включи апарата и внимателно настрои честотата, преди да грабне микрофона.
— Доли, хайде, Доли, отговори! — подкани той невидимия си събеседник, но радиоефирът донесе единствено безсмислено пращене. — Сигурно са закъснели — опита се да прикрие притеснението си. — Джени трябва да дойде направо от Малта. След първото спускане ще се върне в базата ти при Розейрес и ще поеме втората партида от товара. Ако имаме късмет, всичко трябва да е налице до утре на обяд.
— Ако дебелакът изобщо пристигне — отбеляза скептично Мек.
— Джени е професионалист — изсумтя Никълъс. — Ще дойде — и отново постави микрофона пред устата си. — Доли, чуваш ли ме? Стоп.
На всеки десет минути той отправяше зов в празното пространство, но никой не му отвръщаше. Всеки път, когато отсреща не му отговореха, пред очите му се разкриваше гледката на суданските изтребители, които са наобиколили стария „Локхийд Херкулес“ и с няколко точни удара го пращат обвит в пламъци към земята.
— Хайде, Доли! — молеше се за кой ли път той по телефона.
Най-после в слушалките се дочу нечий стържещ глас: