— Аз и не смятам да ви го предлагам.
— Тогава какво ме съветвате да направя?
Лекарят се облегна на стола, хвана пак писалката и я завъртя с пръсти.
— Мислили ли сте за възможността да я настаните в старчески дом?
— Мислила ли си да отидеш да живееш в старчески дом?
Въпросът беше зададен сякаш случайно, малко след като се бяха прибрали вкъщи. Томаш отиваше към кухнята, когато обърна глава и подхвърли идеята, все едно току-що му беше хрумнала. Дона Граса обаче я усети като удар в стомаха.
— Да отида в старчески дом?
— Да, мислила ли си за това?
Томаш продължи да се държи съвсем естествено. Отвори вратата на хладилника и потърси някакъв сок. Майка му го последва и застана на вратата на кухнята.
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа, че не можеш да останеш сама.
Настана гробна тишина.
— Сериозно ли говориш?
Томаш спря да рови из хладилника и погледна към майка си.
— Не смяташ ли, че е добра идея?
Дона Граса усети как негодуванието изпълва стомаха й, напира в гърдите и избива по лицето й.
— Добра идея, а? — извика тя, поаленяла от гняв. — Искаш да ме пратиш в старчески дом, така ли? Искаш…
— Не, не е…
— … да се отървеш от мен? Искаш…
— … това, мамо. Не е това. Почакай…
— … да зарежеш току-така… собствената си майка?
— … успокой се.
Майка му вече плачеше и сълзите се стичаха като ручеи по сбръчканото й лице.
— И ти искаш да ми причиниш това? На мен, която съм се грижила за теб? На мен, която съм те хранила, обличала и възпитавала? На мен, която съм ти дала толкова обич, толкова нежност? Която съм дала толкова от себе си? Искаш да сториш това на мен? На твоята… твоята собствена майка?
— Мамо, успокой се, не исках да кажа това.
Дона Граса хлъцна.
— Това е, да.
— Мамо, чуй ме. Ти витаеш някъде в облаците, не си пиеш лекарствата, не се храниш добре, вече дори не се и миеш… Нима не разбираш, че е опасно да оставаш сама, без никаква подкрепа? Ами ако нещо ти се случи? Кой ще ти се притече на помощ?
— Ами кой, дона Мерседеш.
— Дона Мерседеш идва от дъжд на вятър да почисти. А ако нещо стане, докато я няма?
— Ще се обадя по телефона.
— По телефона ли? На кого?
— Ще звънна на… на… онзи номер за Бърза помощ.
— Виждаш ли? Всичко забравяш. Не помниш дори номера на Бърза помощ.
— Не ме баламосвай с тия приказки.
— Не са приказки. Това е много сериозен въпрос.
Сълзите отново потекоха по лицето й.
— Ти просто искаш да се отървеш от мен, това е. От мен, която стори толкова много за теб! Щом не ме обичаш, по-добре не стъпвай тук, чуваш ли? Мога и сама да се оправям.
— Не говори така.
— Ще говоря, ще говоря. — Вдигна пръст повелително. — Децата трябва да се грижат за родителите си така, както родителите са се грижили за тях.
— Ами нали точно това правя, грижа се за теб.
— Грижиш се, вятър! Искаш да ме пратиш в старчески дом, ето това искаш. — Брадичката й трепереше от възмущение. — А аз гледах и баба ти, и дядо ти в моя дом, докато се споминаха. До смъртта им. По мое време децата си поемаха отговорностите. Не като сега, дай им само живот, а старците натирени в старчески дом!
— По твое време е било различно. Ти не си работила, мамо, и затова си могла да се грижиш за родителите си. — Постави длан на гърдите си. — Но аз работя. Как иначе бих могъл да се грижа за теб?
— Това са извинения!
— Не, не са. Животът ми не позволява да седя тук, а ти, мамо, не си в състояние да живееш сама. Трябва да има хора покрай теб, които да ти помагат винаги, когато имаш нужда.
Дона Граса изтри сълзите и погледна сина си сърдито.
— Щом не искаш да се грижиш за мен, махай се оттук. Разбра ли? Отивай си, нямам нужда от теб.
Обърна гръб и се прибра в стаята си.
Томаш излезе от дома на майка си съкрушен. Струваше му се, че е най-лошият син на света. Беше готов да промени плановете си, да преспи в Коимбра и да пропусне сутрешната лекция, но премисли. Учебната година беше към края си, имаше насрочени консултации и трябваше да изпълни задълженията си към студентите. Налагаше се да се върне в Лисабон.
Слезе със стария асансьор и мрачен прекоси „Праса ду Комерсио“. Площадът беше пуст в този късен час, масичките на кафенетата бяха прибрани и вратите затворени, потънали в унилия сумрак на старинните фенери. Не знаеше как да постъпи. От една страна, майка му сама си бе господарка, зряла жена със свободна воля. Не искаше да ходи в старчески дом и това е. Нейно право си е да постъпи както реши, така че какво можеше да направи? От друга страна, осъзнаваше колко уязвима беше тя, ясно му беше, че не е в състояние да се грижи сама за себе си. Ами ако й се случеше нещо в негово отсъствие? Щеше ли някога да си прости, че не бе направил каквото трябва в нужния момент?