Мина през центъра, без да обръща внимание на минувачите, погълнат от мислите си. Добре, каза си той, все пак беше опитал да направи нещо, за да се справи с положението. Беше последвал съвета на лекаря, предложи й да я настани в старчески дом, а тя не беше приела. Но Томаш подозираше, че бе направил това само за успокоение на съвестта, ако не дай боже се случи нещо лошо. Така е, трябва да я заведа там, заключи Томаш. Но не беше така лесно. Как да постъпи, след като майка му не искаше да отиде в старчески дом? Да я откара насила? Да я затвори против волята й? Не, и дума да не става. Но проблемът оставаше без отговор.
Мина пред железопътната гара и пресече крайбрежната улица, разкъсван от дилемата. Съжали, че нямаше сестра и че не беше женен. Жените бяха по-практични, знаеха винаги как да подходят към такива деликатни случаи, имаха си техни, специални тактики. Но той беше мъж, а мъжете ги бива по гуляите, а не да се оправят с такъв тип проблеми. Дори ако зарежеше работата във факултета и във фондацията и посветеше цялото си време на майка си — нещо, което допускаше само хипотетично, — той се съмняваше, че щеше да бъде достатъчно компетентен, за да се грижи за нея както трябва. Трябваше да я мие, да я храни, да я облича, да я разхожда, да прекарва цялото си време с нея, без да върши нищо друго. Поклати глава. Нямаше как да стане.
Неусетно беше стигнал до стария син фолксваген, чукнат до десния преден фар. Колата беше паркирана досами реката, на около три метра от тъмните й води, в сянката на крайбрежната стена.
Влезе в колата и запали. Светнаха фаровете, погледна в огледалото за обратно виждане, изчака да мине един автомобил и потегли. Отмина гарата, хвърли бегъл поглед назад в огледалото и се съсредоточи върху светофара.
Това беше последното нещо, което съзнанието му запечата.
II
Първият образ изплува размазан. Зърна бял силует да минава пред него, но беше неясен, мътен, почти ефирен. Долови приглушен шум, неразбираеми думи, казани шепнешком. Почувства се объркан, вцепенен, зашеметен. Очите му отказваха да фокусират образите, тежаха му, лениви и почти неуправляеми. Умът му се рееше празен, муден, чужд, прекалено бавен, за да му служи.
Мисли, Томаш.
Направи усилие да се съсредоточи. Поклати глава, сякаш да отпъди демона, който замъгляваше ума му, и да разбере какво става. „Мисли, Томаш!“, повтори сам на себе си. Отвори широко очи, като се надяваше да се освободи по този начин от пелената, замъглила зрението му, и се насили да възприеме света пред него. Знаеше, че за да разбере, трябваше да види, но виждането беше трудно. Толкова трудно… Помъчи се да долови какво става, да различи образи, да надмогне замайването, да изплува от мъглата.
Привлече вниманието на белия силует и очите му лека-полека започнаха да го фокусират. Беше жена, досети се. Имаше нещо на главата. Кърпа ли беше? Не, беше шапчица, бяла шапчица. Беше облечена в бяло и приличаше на монахиня. Разбира се, че не беше монахиня, бавно стигна до това заключение, все още с усещане за безредието в главата си, едва-едва изостряйки рефлексите. Не беше монахиня. Беше медицинска сестра.
— Значи нашият пациент е вече буден? — попита сестрата и се приведе над него с усмивка.
Имаше кафяви очи и лунички по носа, които напомняха малко за бившата му жена.
— Хм — чу се да прошепва.
— Добре ли спахте?
— Ммм?
— Добре, почивайте си — каза сестрата почти нежно. — Ще се върна след малко.
Луничавото лице се отдръпна от него и Томаш се огледа наоколо, сънлив и отпуснат. С усилие осъзна, че се намира в малко помещение, напомнящо болнична стая. Някаква машина стоеше отдясно, мебел с телевизор отпред и прозорец отляво, с изглед към кичести чинари, чиито клони се открояваха отчетливо на дневната светлина. Беше утро, установи Томаш. Намираше се на непознато място. Болница. Мисълта бавно се уталожи в главата му и го изненада. Какво, по дяволите, търсеше в болница?