Усети как умората натежава в тялото му и притвори клепачи. Не бе в състояние да устои на непонятното замайване. Отпусна се в леглото, намести се удобно, пое дълбоко въздух и се унесе в спокойна дрямка.
Мъжки глас го разбуди отново. Отвори очи и видя мъж в бяла престилка и тънък мустак да стои край леглото, а луничавата сестра зад него.
— И така, добро утро, професор Нороня. Как се чувствате?
Томаш го погледна въпросително.
— Къде се намирам?
— В клиниката „Шоупалиньо“. Как се чувствате?
Пациентът усети как постепенно възвръща способностите си, включително умението да разсъждава. „Консултациите! — беше първата мисъл, която изплува в главата му. — Студентите ме чакат във факултета за консултации!“ Вдигна лявата си ръка и погледна часовника. Беше девет сутринта, все още имаше време. Консултациите започваха след около час.
— Вижте, аз трябва да изляза оттук — каза Томаш, с мъка произнасяйки думите. — Трябва да разпиша книжките на студентите в десет и не мога да отсъствам.
— Аха. И къде трябва да стане това?
— Във факултета.
— Кой факултет? В Коимбра?
— Не, в Лисабон.
— Но вие сте в Коимбра, човече — разсмя се лекарят. — Дори да тръгнете още сега, няма как да стигнете навреме.
Томаш направи усилие да възстанови последните си спомени.
— Значи все още съм в Коимбра?
— Да, господине. В клиниката „Шоупалиньо“.
Отпусна отчаяно глава на възглавницата.
— По дяволите! Не мога да отсъствам!
— Страхувам се, че ще се наложи — отбеляза докторът. — Как се чувствате?
Томаш се замисли над въпроса.
— Малко странно — каза той, усещайки тебеширен вкус в устата. — И освен това ме боли главата.
— Няма начин да не ви боли.
— Какво се е случило?
— Нищо ли не си спомняте?
Томаш отново прерови най-пресния архив на паметта си.
— Спомням си, че вечерта влязох в колата, за да се върна в Лисабон.
— И нищо повече?
Помисли секунда.
— Да, боя се, че е само това.
— Кой е последният образ, който се е съхранил в паметта ви?
— Ами… гарата, струва ми се. — Повдигна вежди. — Не, светофарът. Тъкмо щях да завия на моста и спрях на светофара.
— Нищо друго ли не си спомняте?
— Не — каза Томаш.
Поклати глава, за да подсили отрицателния отговор, и усети болезнено замайване.
— Със сигурност? — настоя лекарят.
— Да — потвърди пациентът нетърпеливо. — Какво е станало?
Лекарят взе бележник с формат А4 и прегледа някакви записки.
— Претърпели сте пътно произшествие. Преминали сте моста и докато сте пресичали площад „Праса да Кансао“, предполагам на път за магистралата за Лисабон, колата се е блъснала в един стълб и вие сте изгубили съзнание.
— Ударил съм се в стълб?
— Да. — Лекарят прегледа бележките. — Някъде около десет часа вечерта.
— Тук, на площад „Праса да Кансао“?
— Да.
Томаш изглеждаше заинтригуван.
— Интересно, въобще не си спомням такова нещо. Помня само, че спрях на светофара и чаках да светне зелено.
Лекарят се усмихна.
— Нормално. След травма на главата и загуба на съзнание е напълно нормално да ви се губят пет минути до катастрофата. На някои им се губят часове.
— Наистина ли?
— Често се среща, успокойте се.
Сега бе ред на Томаш да се усмихне.
— По дяволите, наистина нищо не си спомням. Сякаш изобщо не се е случило. В единия момент съм спрял на светофара, а в следващия гледам медицинска сестра пред себе си. Все едно нищо не е станало. Пренасям се автоматично от едно място на друго, разбирате ли?
— Странно е, да — съгласи се лекарят. — Но се случва.
Томаш опипа главата си. Усети бинт в косата си и се притесни.
— Какво ми е? Нещо сериозно ли е?
— Не, не, нищо особено, спокойно. — Лекарят се приближи и леко докосна тила му. — Не мога да си обясня само как сте извъртели главата си при сблъсъка. Травмата ви е отзад, на тила. — Хвана дясната му ръка и я насочи към превръзката над лакътя. — Ръката ви също е пострадала, ето тук, виждате ли? Нищо сериозно, но не бива да се напрягате. Разбирате, нали?
— Да.
— Ако ви засърби по ръката, не се чешете. Много е важно. Без почесване. Това е знак, че раната зараства.