— Много добре, няма да се чеша — обеща Томаш, разглеждайки превръзката на дясната си ръка. Вдигна глава към лекаря и прочете името на табелката, окачена на гърдите му. — Вие сте доктор Кариано?
Лекарят се усмихна.
— Да, Луиш Кариано.
— Докторе, имам уговорена среща в Лисабон — каза пациентът. — Смятате ли, че мога да отида, или ще трябва да я отложа?
— Може да отидете. — Погледна часовника си. — Чакайте да видя… сега е девет часът, нали? Вижте, смятам да ви изпиша рано следобед. Искам ви тук цяла сутрин, за да проверим дали всичко е както трябва, а следобед ще ви пусна да си ходите.
— О, чудесно!
— Но спокойно, разбрахме ли се? Не искам да ви видя отново тук.
Сестрата вече беше вдигнала табличката с привършения обяд и Томаш си обуваше обувките, готвейки се да напусне клиниката, когато мобилният му телефон иззвъня.
— Здравей, Томаш. Говея е.
По дяволите, помисли си Томаш. Как личният му лекар беше разбрал, че е хоспитализиран в тази клиника? Явно комуникацията между докторите е много добра, заключи той.
— Добро утро, докторе. Новините бързо се разнасят, нали?
— Този път новината дойде сама при мен — отбеляза Говея от другата страна на линията. — Всъщност тук е, при мен, в съседния кабинет.
Томаш се намръщи, тъй като не разбра последния коментар.
— Новината е в съседния кабинет ли? Какво имате предвид?
— За майка ти става въпрос.
— Мама ли?
— Да, тук е, в съседния кабинет.
— Къде? В болницата ли?
— Ами да, доведоха я.
Нещо жегна Томаш.
— Довели са майка ми в болницата? Какво става? Какво й е?
— Няма й нищо, добре е — побърза да поясни лекарят, опитвайки да го успокои. — По-точно, в същото състояние е. Губи паметта си.
Не знаейки какво да мисли, Томаш седна на леглото.
— Кажете ми, докторе, какво става?
— Майка ви се е загубила. Изглежда, че е излязла тази сутрин на покупки и на връщане от бакалията е объркала пътя за вкъщи. Лутала се е из центъра, докато накрая се озовала на площад „Ларго даз Оларияш“. Изглеждала объркана и я завели в участъка. От участъка я препратили тук, в болницата, в Спешното, където моята сестра случайно се натъкнала на нея и ми я доведе.
— По дяволите! — възкликна Томаш, вдигайки дясната си ръка към главата. — Добре ли е?
— Да, добре е. Вече говорих с нея, но все още ми изглежда объркана.
— Колко неприятно! Ами сега!
Чу Говея да въздиша от другата страна.
— Вижте, Томаш, вече ви казах какво трябва да се направи, нали така?
— Докторе, вчера разговарях с нея веднага щом се прибрахме у дома. Не можете да си представите какъв театър ми разигра.
— Представям си, представям си. Преди малко и аз й споменах за това и тя направо побесня. Казва, че всички искат да се отърват от нея.
Томаш отправи поглед нагоре с облекчението, че не беше единственият, който бе изслушал оплакванията на майка му. Може би сега лекарят по-добре разбираше дилемата му.
— Виждате ли? Какво да правя?
— Ще трябва да я отведете, Томаш. Тя не е в състояние да живее сама.
— Но как да стане, докторе? Тя не иска да…
Лекарят въздъхна дълбоко.
— Чуйте ме, Томаш — каза той. — Рисковано е да я оставяте сама. Нещата няма да се подобрят, разбирате ли ме? Това е дегенеративен процес. Майка ви се нуждае от помощ, не можете да я оставите на произвола на съдбата. Освен това в дома тя ще има с кого да общува, ще й се отрази добре.
— Така е, да. Но проблемът си остава. Как да я настаня в старчески дом, след като тя не иска да ходи там?
— Трябва да отиде.
— Но как да го направя? Тя не иска!
— Трябва да поговорите с нея и да я убедите.
Томаш се разсмя скептично.
— Да поговоря с нея? И как да стане това? Тя не иска и да чуе, веднага изпада в изстъпление. Как да я убедя?
Говея се прокашля.
— Вижте, ще ви кажа нещо не като лекар, нали ме разбирате? Като приятел.
— Кажете.
— Знаете, че с напредването на годините възрастните хора навлизат в регресия и в известен смисъл все едно се връщат в детството, нали така?
— Да, така е.
— Представете си тогава, че майка ви е дете.
— Да.
— Тя е дете и не иска да ходи на училище. Вие знаете, че трябва да ходи на училище, че е добре за нейното бъдеще, но тя не знае това, нали? Знае си само едно — че не иска да ходи на училище, предпочита да си остане вкъщи и да си играе с куклите. При такъв отказ вие какво бихте направили? Ще задоволите каприза й или ще изберете онова, което е добро за нея?