Англичанинът погледна с ужас автоматичното оръжие в ръцете на Орлов.
— Почакайте, има още един проблем за разрешаване — бързо добави той, докато погледът му нервно сновеше между оръжието и руснака.
— Проблем ли? Какъв проблем?
— Откъде ще вземем водорода?
Орлов сякаш не схващаше въпроса.
— Ами… нали вие споменахте, че три от всеки четири атома във вселената са водородни?
— Казах, да. Действително е така.
— Тогава какъв е проблемът?
— Факт е, че седемдесет и пет процента от съществуващата маса в космоса е водород. Но аз добавих още нещо, не си ли спомняте?
Орлов се помъчи да си спомни, но не успя.
— Какво?
— Обясних, че водородът, макар и в огромно изобилие, не понася да е изолиран. Обича да се свързва с други атоми.
— А, да — усмихна се руснакът. — Същинска курва.
— Ами… хм… точно така — прошепна Къмингс, поглеждайки нагоре. — Лекотата, с която водородът се свързва с други атоми, е причината, поради която рядко се срещат самостоятелни водородни атоми.
Лицето на руснака се разля в усмивка.
— Вярно — възкликна той. — Наистина споменахте за това, така си е. — Кръстоса крак върху крак доволен. — Как тогава ще разрешите този проблем?
— Наистина ли искате да разберете?
— Любопитен съм.
Сега беше ред на англичанина да се усмихне.
— Тогава си вземете нещата и елате с нас.
— Къде?
— Сега… хм… ще видите.
XXXVI
Като стадо, пазено от зли вълкодави, тримата пленници бяха съпроводени до джиповете. Томаш и Къмингс заеха задната седалка в едната от колите на руснаците, Игор застана на волана, а Орлов намести масивното си тяло до него. Стиснал оръжието, той веднага се извърна назад, без да изпуска от очи заловените. Филипе бе отведен във втория джип заедно с другите двама руснаци.
— Къде отиваме? — попита Орлов.
Англичанинът махна към скалите със заоблени била, които се издигаха като червеникави мехури на хоризонта.
— Към Олга — каза Къмингс. — Онези скални образувания в далечината.
Игор огледа целта и се озърна наоколо, за да избере най-краткия път дотам.
— Как се отива? През пустинята ли?
— Не, по-добре да тръгнем по шосе номер четири и преди Улуру да свием вдясно по черния път.
Джиповете потеглиха с рев из пурпурните пясъци на австралийската пустиня, вдигайки вихрушка от прах по пътя, по който бяха дошли, устремени към асфалтираното шосе, което свързваше летището и Юлара. Беше адска горещина, но Томаш почти не я усещаше. Беше прекалено притеснен от онова, което предстоеше да се случи, за да обръща внимание на такива дреболии.
— Какво смятате да ни покажете в крайна сметка? — поиска да узнае Орлов, разпитвайки Къмингс.
— Сега… хм… ще видите.
— Не — настоя руснакът неотстъпчиво. — Искам да знам.
Къмингс и Томаш размениха тревожни погледи. Колкото по-бързо руснаците узнаеха каквото им трябваше, толкова по-бързо щеше да дойде техният край. Всъщност историкът не хранеше големи илюзии, че може да оцелее в техни ръце. Беше видял как екзекутираха Надежда и знаеше, че за тези мъже човешкият живот не струваше повече от този на мравката. Съзнаваше, че той и другите двама пленници бяха просто насекоми в очите на пазачите си, нищожни буболечки, дръзнали да застанат на пътя на могъщи интереси, и сега, оставени на произвола, щяха да свършат нейде из тази безкрайна пустош. И все пак, макар да осъзнаваше всичко това и да разбираше, че съдбата им е предначертана и нищо не може да промени, Томаш се беше вкопчил в надеждата за живот, в упованието, че може да избяга и да се спаси. Дори да спечелеха само някакви си десетина минути, за него това бяха цели десет минути живот и си струваше човек да се бори за тях.
— Какво става? — държеше на своето Орлов, впил очи в англичанина. — Да не онемя? — Завъртя оръжието така, че да освободи малко място на седалката, затисната под разплутото му туловище и опря дулото в челото на Томаш. — Ако не започнеш веднага да пееш, португалският професор ще го отнесе на секундата. — Подсмихна се ехидно. — Уверявам те, зрелището никак няма да ти хареса. Ще видиш колко е досадно да чистиш мозък от седалките.
Пот обля Томаш. През главата му трескаво запрелитаха мисли. Какъв ли щеше да е краят му? Дали ще го боли? Или просто ще престане да съществува — в единия миг го има, в другия го няма. Сега вижда дулото на автомата, насочен към челото му, а после ще настъпи вечна тъмнина, голямото Нищо.