— Моля ви — каза Къмингс. — Няма нужда от това. Всички сме… хм… разумни хора, нали така?
— Тогава ми докажете, че сте разумен, и ми разкажете останалата част от историята — изръмжа Орлов, почуквайки с пръст по ръчния си часовник. — Имаме запазен полет за следобед и искам да приключа с този въпрос. Не искам да си изпусна самолета и да остана още един ден на това загубено място.
— Сега ще ви разкажа. Няма да ви бавя… хм… бъдете спокоен.
Руснакът смъкна оръжието и впери поглед в професора от Оксфорд, очаквайки продължението на историята. Сега, когато вече не усещаше дулото, залепено за челото му, Томаш беше почти готов да колабира от преживяното напрежение: сърцето му биеше лудо, усещаше тялото си омекнало, а коленете и ръцете му трепереха неистово.
— Е? — обърна се Орлов, пръхтейки от нетърпение. — Имайте предвид, че не разполагам с цял ден.
Джиповете излязоха от черния път през пустинята и поеха по шосе №4. Веднага след Юлара свиха по посока на скалния масив Улуру.
— Говорехме за водорода, нали? — подхвана наново Къмингс, опитвайки се да подреди мислите си при тези обстоятелства. — Въглеродният атом в изкопаемите горива е отговорен за затоплянето на планетата, а… хм… енергията се съдържа във водорода. Ако отстраним въглерода и останем само с водорода, ще решим проблема със затоплянето на планетата и зависимостта си от изкопаемите горива. От теоретична гледна точка няма нищо по-просто.
— Проблемът е да се намери водород в чисто състояние — отбеляза руснакът.
— Да, водородът е най-често срещаният атом във вселената, но… хм… трудно се намира в чисто състояние.
— Тогава как ще постъпите?
Къмингс прокара тънките си пръсти през побелялата брада, сякаш онова, което се канеше да каже, беше най-очевидното откритие в историята на човечеството.
— Използвам… хм… водата.
— Защо?
— Водата е съединение, което се намира в изобилие на нашата планета, нали? Защо да не я използваме… хм… като гориво?
— Но как ще го направите?
Англичанинът въздъхна, едва сдържайки раздразнението си. Не беше лесно да обяснява работата си пред невеж глупак, който иска да го убие.
— Вижте — каза той. — Със сигурност знаете… хм… химичната формула на водата, нали?
— H2O — отвърна руснакът. — Това е елементарно.
— А Н откъде идва?
— Това е знакът на водорода.
— Следователно водата съдържа… хм… водород, така ли е?
— Да.
— Значи ето оттук ще си взема… хм… енергия. От водорода във водата.
— Но как ще го направите? — попита отново Орлов.
— Нали знаете какво е електролиза?
Руснакът се замисли.
— Учил съм го в училище. Беше някакъв химичен процес, нали?
— Електролизата е процес на разграждане на някакво вещество под действието на… хм… електрически ток. Посредством този процес можем да разградим водата на съставящите я елементи — кислород и водород. За целта поставяме чиста вода в един съд и… хм… включваме електрически ток. Под въздействието на електрическата енергия водородните атоми се отделят от тези на кислорода и се свързват с останалите водородни атоми. Изразходваната електрическа енергия в този процес… хм… се натрупва във водорода.
— Това не е нещо ново, нали?
— Не, познато е от отдавна. Първата електролиза… хм… е осъществена през 1800 година.
— Тогава какво искате да кажете?
Къмингс се наведе напред, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна.
— А ако… хм… обърнем процеса? Какво ще се случи?
— Да обърнем процеса ли? Какво искате да кажете с това?
— Ако вместо да разграждаме водата на двата съставни елемента, водород и кислород, защо не ги… хм… свържем? — Повдигна вежди. — Какво смятате, че ще стане?
Орлов се замисли над идеята.
— Ами… предполагам, че ако се свържат водород и кислород, пак ще се получи вода, нали?
— Разбира се.
— Тогава? Каква е ползата от това?
Къмингс се облегна на седалката.
— Вече говорихме за това, че при свързването на водорода с кислорода отново… хм… се освобождава енергия, нали?
— Да.
— Значи ето тази е… хм… ползата.
Джиповете се приближиха до табела, на която пишеше Kata Tjuta/The Olgas, недалеч от огромния и величествен скален монолит Улуру, и намалиха скорост. Томаш, който бе мълчал през целия път дотук, взирайки се напред с надеждата да зърне някоя полицейска или военна кола, усети как сърцето му се свива и надеждата го напуска. Отдясно тръгваше тесен черен път и точно натам се спуснаха двете коли, изоставяйки шосето и поемайки по последната отсечка на пътуването им през пустинята.