Неясен силует се изправяше пред него, изпълвайки цялото му полезрение. Човекът се бе надвесил над него, с едната си ръка придържаше главата му, а другата размахваше пред носа му.
— Виждаш ли пръста ми?
Томаш фокусира обекта, поставен пред него.
— Аха.
Пръстът се завъртя надясно и наляво.
— А сега? Още ли го виждаш?
— Аха.
Човекът, надвесен над него, въздъхна с облекчение.
— Слава богу!
— Всичко ще е наред, ще се оправи — каза вторият глас безгрижно.
Отърсвайки се от вцепенението, Томаш направи усилие да разсее неяснотата, която забулваше съзнанието му, и да разбере какво става. С полуотворени очи най-сетне идентифицира гласа и фигурата, надвесена над него. Беше Филипе. Направи опит да се усмихне, когато разпозна приятеля си. После установи присъствието на униформен мъж, който стоеше прав и надничаше иззад рамото на Филипе. Полицай.
Успокоен и с донякъде прояснена глава, Томаш си пое дъх, опря лакти в земята и се изправи до кръста. Раздираща болка проряза левия му крак и се разнесе мълниеносно по тялото му.
— Ох! — изстена той. Болката беше непоносима.
— Стой мирно! — скара му се Филипе и подпря гърба му. — Не се движи, Казанова.
— По дяволите! — промърмори той сърдито, стиснал очи и зъби от болка. — Боли ме. Под коляното.
— Не бива да мърдаш — настоя приятелят му. — Мисля, че кракът ти е счупен.
Жестоката болка го върна в реалността. Мъглата в главата му изведнъж се вдигна и всичко му се проясни. Когато болката се уталожи, Томаш проточи врат, мъчейки се да разгледа левия си крак.
— Зле ли е?
— Кое? Кракът ли? — Филипе погледна към него. — Ще се оправи, не се притеснявай. Всеки момент ще пристигне докторът на полицията. — Поклати глава и се усмихна. — Не съм виждал по-голям късметлия от теб.
— Така ли? Защо?
Филипе се разсмя.
— Защо ли? И питаш?
— Не виждам защо… ох… защо се смееш?
Приятелят му кимна към огромния зъбер до тях.
— Видя ли откъде си паднал? Това са около десет метра. Паднал си от десет метра височина и си се отървал само със счупен крак.
— Шегуваш се!
Филипе посочи с глава настрани. Томаш погледна натам и зърна проснато на земята тяло.
— Питай онзи приятел дали се шегувам.
— Кой е този?
— Руснакът, с когото си паднал отгоре.
— Как е той?
— Как ти изглежда?
— Мъртъв ли е?
— По-мъртъв и от Тутанкамон. — Намръщи се. — И ти щеше да си покойник, ако не беше паднал върху него. Туловището му е омекотило удара, за твой късмет.
— По дяволите — каза Томаш. — Виждаш ли какви обрати ни сервира животът? Тръгна след мен, за да ме убие, а накрая излиза, че ме е спасил.
— Да, готин тип. Дал си е живота за теб. — Намигна му. — Надявам се, че ще отидеш поне на деветините.
— Разкарай се — каза Томаш и забеляза манерката на земята.
— Ей, умирам от жажда.
Филипе развинти капачката и му даде да пие. Томаш пи ненаситно, докато изпразни манерката, без да е утолил жаждата си напълно. Беше се обезводнил.
— О, виж ти! — възкликна Филипе, когато видя празната манерка. — Ама ти наистина си ожаднял, Казанова. Искаш ли още?
Томаш кимна утвърдително.
— Да — прошепна, останал почти без дъх.
Филипе се обърна към полицая, който мълчаливо наблюдаваше сцената.
— Имате ли още вода?
— Мисля, че има в патрулните коли от другата страна — каза австралиецът. — Ще отида дотам.
Полицаят се обърна и тръгна. Томаш го проследи с поглед, докато се отдалечаваше.
— Как полицията е узнала за това?
— Дълга история.
— Знаеш, че обичам дългите истории.
Филипе смръщи вежди.
— Сега ли искаш да ти я разкажа?
— А защо не?
Приятелят му въздъхна.
— Полицията ни следеше още от самото начало — призна той.
— В къщата на Джеймс има инсталирани микрофони навсякъде и всичко беше под наблюдение.
Томаш погледна въпросително приятеля си. Недоумението бе изписано на лицето му.
— Що за история ми разправяш?
— Разказвам ти за онова, което се случи.
— Но как полицията е разбрала?
— Аз ги предупредих.
— Предупредил си полицията? — Томаш поклати глава. — Не разбирам. Нали казваше, че когато са поставени на карта такива могъщи интереси, човек не бива да се доверява дори и на полицията?