— Казах го. Така е.
— Тогава? Как така полицията се появи в цялата история?
— Обстоятелствата се промениха и се наложи да ги уведомим. Къщата се подслушваше, проследиха пристигането на гангстерите и разговора, който последва.
— Но защо не ги задържаха веднага?
— Има си причини, Казанова. Трябваше да запишем разговора и да получим повече данни. От друга страна, надявахме се, че руснаците ще се изпуснат и ще издадат поръчителите си.
— Нещо, което те не сториха.
— Така е, но поне опитахме. Планът беше да ги оставим да говорят на воля, поне докато нямаше непосредствена опасност за сигурността ни. После трябваше да ги доведем тук, при Олга, където на излизане от Уолпа Гордж щяха да бъдат заловени. — Махна неопределено. — Там има една поляна, която е много удобна за целта. Проблемът е, че един от полицаите се подхлъзнал, докато изчаквали да преминем през пролома, и руснаците усетиха капана. — Филипе се усмихна. — Едва отървахме кожата, а?
Томаш все още не проумяваше главното.
— Извинявай, но не разбирам кое те накара да извикаш полицията, след като години наред бягаше от нея?
Филипе се прокашля, преценявайки откъде да започне. Стигна до заключението, че най-добре беше да започне разказа си от самото начало.
— Виж какво, Казанова, нека да се върнем назад във времето — предложи той. — Когато разбрахме, че Хауърд и Атанасов са били убити и до тях е бил открит знакът с тройната шестица, моя милост и Джеймс си дадохме сметка, че сме се спасили единствено заради това, че не са ни заварили вкъщи. Ето защо заключихме, че трябва да изчезнем от картата. Хората на петролния бизнес бяха разбрали, че представляваме заплаха, и явно бяха решили да ни унищожат.
— Това вече го знам.
— Проблемът е, че да се изчезне от картата, както сигурно разбираш, не е толкова лесно. Лесно е да се каже, но не и да се направи.
Истината е, че нефтената индустрия разполага с огромни средства и нямаше да бъде трудно за онези типове, които стоят зад всичко това, да ни открият, още повече че нашите средства са направо смешни в сравнение с техните. Имахме някакви пари с Джеймс, но те не можеха да ни помогнат да избягаме от такъв неприятел.
— Какво направихте тогава?
— Стигнахме до заключението, че трябва да си намерим мощен съюзник, и то бързо. Една от очевидните възможности беше да се обърнем към полицията, но както вече ти казах, веднага си дадохме сметка, че в света няма полиция, способна да ни защитава дълго време. Заехме се да мъдруваме по въпроса и тогава Джеймс се сети за съвършения съюзник, някой, който би имал волята и средствата да ни осигури закрила и дори би могъл да ни помогне да завършим изследванията си.
— Кой?
Филипе се усмихна, сякаш не му се щеше да разкрие мистерията.
— Не можеш ли да познаеш?
— Не.
— Помисли добре — предизвика го Филипе. — Кой би могъл да бъде заинтересован от спирането на глобалното затопляне?
— Човечеството?
— Разбира се, че човечеството има интерес, глупчо. Но то не действа спонтанно, нали така? Говоря за организирана група.
Томаш присви очи, опитвайки се да отгатне отговора.
— Освен еколозите, не виждам друг.
Приятелят му се разсмя.
— Те говорят много, без съмнение, но не разполагат с необходимите средства, за да ни помогнат. Говоря за мощен съюзник, достатъчно силен, за да се опълчи срещу петролния бизнес.
— Не се сещам.
— Хайде, напъни се малко.
Томаш сви рамене.
— Армията на Съединените щати.
Филипе отново прихна.
— Шегаджия. Хайде, наистина ли не се сещаш кой би могъл да бъде?
— Вече ти казах, че не мога. Изплюй камъчето. Кой е този ваш таен могъщ съюзник?
Филипе се надвеси над Томаш и прошепна отговора на ухото му:
— Застрахователният бизнес.
— Кой?
— Застрахователният бизнес.
Томаш смръщи вежди недоверчиво и се вгледа в приятеля си, опитвайки се да прецени дали не се шегува. По изражението на лицето му разбра, че говори сериозно.
— Тези мошеници?
Последва нов смях.
— Може и да са мошеници, не знам, но можеш да бъдеш сигурен, че благодарение на тях сме още живи и продължихме проучванията си.