— Прав си.
— Освен това, ставаше въпрос за контролиран риск. Полицията имаше микрофони навсякъде из къщата и скрити агенти наоколо. Планът беше да ви привлечем вътре и да ви накараме да си признаете всичко, а после да ви отведем при Олга, под предлог че там са направени тестовете за извличане на енергия от водорода. — Отново махна някъде назад. — Ей там, на онази поляна, щяхме да ви заловим.
— А ако ония типове не бяха поискали да дойдат до Олга, ако бяха решили да ни убият в къщата?
Филипе сви рамене.
— Вече ти казах, Казанова, че става въпрос за риск, който трябваше да поемем. Не забравяй, че австралийската полиция подслушваше разговора и имаше свои хора наблизо. Ако нещо се беше объркало, щеше да се намеси за секунди.
— Да, разбирам — отбеляза Томаш. — Ето защо беше толкова спокоен, когато се появи Орлов…
— Разбира се.
— А аз, глупакът, се възхищавах на куража ти.
Филипе се разсмя.
— Със здрав гръб зад нас всички сме куражлии.
— Така си е.
— Но когато се появи онзи дебелият…
— Орлов.
— … с горилите си, бързо се досетих, че нямаш нищо общо с тях.
— Значи разбра все пак? — пошегува се Томаш. — Ти си гений.
— Нали?
— Гений си, но нещата можеха да свършат зле.
— Не може всичко да е на шест. Но нали всички сме живи, това е важно.
Томаш погледна към Игор, проснат по очи на метър разстояние.
— А останалите руснаци? Какво стана с тях?
— Двама са мъртви, един е ранен, а четвъртият бе заловен невредим.
— А Орлов? С него какво се случи?
— Дебелата свиня?
— Същият.
— Той е раненият. Прострелян е в ръката.
— Каза ли нещо?
— Още не — отвърна Филипе. — Но не бери грижа, австралийците ще го накарат да пропее.
Дочуха гласове и обърнаха глави по посока на звука. Беше лекарят, придружаван от двама полицаи, единият от които носеше манерка.
Тримата се приближиха и лекарят, мъж с изрусена брада и стетоскоп, висящ на врата му, погледна въпросително Томаш.
— Вие ли сте паднали отгоре?
— Май съм аз.
Лекарят смени изражението си.
— Тук няма един, който да е с всичкия си — възкликна той. — Не е трябвало да докосвате ранения. — Австралиецът клекна до Томаш и огледа тялото му с поглед на познавач. — Някъде да ви боли повече?
— Да. Левият крак.
Лекарят се вгледа внимателно в крака. След това се обърна към единия от полицаите, които наблюдаваха Томаш с любопитство.
— Носилката?
— Носят я, докторе.
Лекарят отново прехвърли вниманието си върху крака.
— Ще трябва да предприема нещо — каза той.
Разгледа внимателно положението на тялото на Томаш и после с изключително внимание докосна крака и го дръпна.
— Ооох! — изстена Томаш, виждайки звезди посред бял ден.
Епилог
Първият човек, който го видя да влиза в дома, беше госпожата от рецепцията. Тя бе жена на средна възраст и доста приказлива, поради което често ставаше изповедник на близките на настанените в дома.
— Добро утро, професоре — поздрави тя дружелюбно. — Повече от месец не съм ви виждала насам.
— Два месеца — поправи я Томаш, подпирайки се на патериците си тип „канадка“. — Бях в чужбина дълго време.
Жената от рецепцията изгледа с любопитство патериците и гипсирания му крак.
— Какво се е случило с вас? Кола ли ви е блъснала?
Томаш се усмихна насила. Беше му омръзнало да отговаря на един и същи въпрос. Даже му беше хрумнало да опише всичко, да направи няколко десетки ксерокопия и да дава екземпляр на всеки, който попита за крака му.
— Нещо такова — каза той, спестявайки подробностите. — Тъкмо заради крака се задържах толкова време в чужбина.
Жената от рецепцията стана от мястото си и услужливо се приближи до Томаш.
— Имате ли нужда от помощ, професоре?
— Не, оставете. Все някак ще се оправя, свикнах вече. — Спря пред рецепцията и надникна в коридора. — Къде е майка ми?
— Дона Граса ли? — Госпожата направи две крачки назад, спря пред вратата на дневната и погледна вътре. — Не я виждам тук.
— Дали не си е в стаята?
Томаш се приближи до рецепцията, но жената за секунди се вмъкна в дневната и заговори някакъв възрастен мъж. Застанал на вратата, Томаш чуваше звуците на разговора, без да разбира думите. Възрастният човек каза нещо и жената надникна през прозореца, след това се устреми към него.