Безмълвието.
Приведени и сгърчени силуети с крехки тела, плешиви глави или побелели като сняг коси седяха около масата, сякаш примирени с безвъзвратно отиващото си време. Огънят, който преди ги беше изпълвал с живот, сега тлееше като жарава в огнище без пламък, над която се издига само тънка струйка дим; животът им се беше превърнал в едва доловима топлинка, лъхаща от гаснещо огнище, която всеки миг можеше да бъде погълната от големия задаващ се студ, жесток и вечен.
Някои от възрастните бавно потапяха лъжици в супата, други имаха лигавници и жените с престилки поднасяха храната до устата им като на бебета, двама като че се унасяха в сън и клюмаха на масата с натежала глава и пак се изправяха с влажни очи, омаломощени от дрямката, с потекли лиги от беззъбите им усти. Но онова, което ги обединяваше, като се изключат занемареният вид и гаснещият огън в гърдите, беше фактът, че се хранеха безмълвно. Чуваше се само откъслечен шепот, придружен от ритмичното почукване на приборите по белите чинии и от някое и друго „шлюп“ на сърбащите супа беззъби уста. Звуците от обяда.
Томаш се загледа в картината пред него, удивен, че някой може да обядва по този начин. Още от дете беше свикнал с идеята, че храненето в компания беше обществено събитие, момент, в който събраното около масата семейство или приятели показваха своята солидарност, обменяха впечатления, споделяха чувства, кръстосваха шпаги в защита на своите становища. Това бе моментът да си кажат нещо, времето на спонтанния смях, на обсъждането и дори на споровете, мигът, в който храната оставаше на заден план, сякаш бе само повод за оживеното събиране през деня.
Но тук всичко беше различно. Храненето като че беше изгубило обществения си смисъл и се свеждаше до часа, в който тези проядени от годините образи се стичаха в една и съща зала, за да изсърбат шумно няколко лъжици супа. Беше момент на самота. Томаш беше чувал да казват, че с възрастта хората постепенно се вдетиняват, връщайки се не към онова палаво детство, когато са обръщали всичко с главата надолу, а към едно кротко детство, примитивно и инертно, света на бебето, което мърка, спи, яде и ака. Но все пак едно е да чуеш някакво абстрактно описание на онова, което представлява стареенето, и съвсем друго да го видиш на живо с очите си, да го усетиш, да осъзнаеш неговата сурова реалност.
— Странно изглеждат, нали?
Томаш обърна глава и срещна шоколадовокафявите очи на жената, която го беше заговорила. Имаше нежно лице и тъмни чупливи коси със светли кичури.
— Да — съгласи се той. — Никога не си бях представял, че обстановката в старчески дом би могла да бъде толкова… толкова сходна с ясла.
Жената протегна ръка.
— Мария Флор — представи се тя. — Аз съм директор на дома. На свиждане с близък ли сте?
— Не. Търся дом за майка ми.
Мария го попита за здравословното състояние на майка му и го изслуша с разбиращо и компетентно изражение.
— Не е лесно, нали?
— Не, не е.
Директорката обгърна с поглед столовата, където старците мълчаливо поглъщаха супата.
— Понякога, когато съм тук с гостите по време на хранене, се улавям, че мисля за постиженията на медицината. Съобщават за лекарства срещу рак, как да се избегнат сърдечните заболявания, за нови ваксини, по-ефикасни антибиотици, невероятни открития, удължаващи живота. — Усмихна се тъжно. — Така погледнато, всичко е много хубаво, нали? Да си удължим живота, да надвием болестите, да живеем до сто години. Прекрасно! — Хвърли поглед към Томаш. — Забелязали ли сте, че умираме все по-късно?
— Да, това е страхотно.
— Нали? — Тя се загледа в обядващите. — Но защо? Защо? Когато се казва, че живеем много по-дълго, се създава впечатлението, че животът е нещо като празник, който продължава до зори. Напомня ми как като дете родителите ми ме караха да си лягам след Бонанса36 по телевизията. Обожавах Бонанса и мразех, когато свършваше, защото това означаваше, че трябваше да си лягам. И тук е същото. Напредъкът в медицината създава илюзията, че е дошло времето на един Бонанса, продължаващ часове. И вместо да съм в леглото в десет вечерта, казват ми, че мога да си лягам в пет сутринта. — Отвори широко очи и имитира младежки глас: — Страшен купон!
— Да, като че така идва работата — съгласи се Томаш. — Медицината ни позволява да си лягаме много по-късно.
36
Американски сериал, уестърн, пожънал голям успех през шейсетте и началото на седемдесетте години на миналия век. — Б.пр.