Мария вдигна пръст.
— Да, факт е, че умираме доста по-късно, така е. Но това си има своята цена, разбирате ли?
— Каква?
Директорката махна с ръка към столовата.
— Ето каква. Удължаваме живота и от определен момент нататък започваме да вегетираме. — Тя се обърна към Томаш. — Представете си, че вие сте на тяхната възраст. Не можете да се движите, бъркате думите, не сте в състояние да се грижите за себе си дори за най-елементарните си нужди. Слагат ви памперс, почистват ви задника, хранят ви в устата, по цял ден сте седнал или легнал — ден да мине, друг да дойде. Какъв смисъл има да казваме, че очакванията ни за по-дълъг живот са нараснали? За какъв по-точно живот говорим? За живот с памперси и лигавници, когато друг ти мие задника?
— Струва ми се, че гледате доста сурово на нещата…
— Така ли мислите? Вижте, някои хора казват: „О, в старчески дом ли отивате? Какъв ужас!“. Но не разбират, че ужасът не е в старческия дом. Домът е разрешение, до което прибягваме, за да се избавим от истинския ужас — въпроса с пределната старост. Отлагаме ужаса на смъртта, за да опознаем дълбоката старост. Това е ужасът на деградацията, на недостойното линеене, на покорно понасяне на унижението.
— Хората унижени ли се чувстват във вашия дом?
— Не, не е моят дом, който ги унижава. Напротив, ние се опитваме да им дадем най-доброто, за да се почувстват добре. Онова, което наистина е унижаващо, е, че хората трябва да се подлагат на това, за да могат да живеят повече години. Това са техните ограничения и деградация. Това е тяхната старост.
— Старостта унизителна ли е?
— Не, старостта не е унизителна сама по себе си, а фактът, че губим способностите си и ставаме напълно зависими от другите, разбирате ли? — Кимна с глава към старците, насядали мълчаливо около масата. — Какво мислите за пределната старост? Представете себе си — самоуверен, добре изглеждащ и независим мъж, който винаги е знаел как да се погрижи за всичко. Представете си, че изведнъж сте загубили способността си да се движите и затова не можете да отскачате до тоалетната на всеки половин час. Какво става?
— Някой ме води до банята, предполагам.
— Вижте, можете да плащате на някой, който ще го направи веднъж, два пъти, три пъти, не казвам, че не може. Но ако му кажете да го прави по двайсет пъти на ден, всеки ден, седмица подир седмица, месец след месец и ако има още десет старци със същите нужди, а санитарят не може да се обърне от работа и всичко е спешно, знаете ли какво ще се случи? — Остави въпроса да виси във въздуха. — Ще ви сложат памперс. И ето ви вас, който цял живот сте били господар на себе си, седнал на дивана, уриниращ в пелени. И така до края на живота ви, без надежда да си възвърнете предишната независимост. Как бихте се почувствали, когато това се случи?
— Уф… ами…
— Унижен. Ще се почувствате унижен. А когато се наложи да ходите по голяма нужда, какво ще правите? Ще го направите в пелените. После ще дойде санитарят да ви махне пелените и да ви почисти задника. Как ще се почувствате? Унижен. А когато и лъжицата не можете вече да държите, защото ви трепери ръката и колкото да се опитвате, не можете да я контролирате? Ще ви сложат лигавник на гърдите и ще ви хранят в устата. И вие, който цял живот сте били господар на себе си, независим и горд човек, как ще се почувствате?
— Унижен — съгласи се той, свеждайки глава.
Мария Флор погледна към масата, където продължаваше мълчаливият обяд.
— Ето така се чувстват те.
Томаш се върна вкъщи потиснат, надникна в стаята и намери майка си заспала на леглото. Нощната лампа светеше с жълтеникава светлина до възглавницата й, отворената книга се беше изплъзнала от ръцете й. Сложи книгата на нощното шкафче, изгаси лампата с леко щракване, подпъхна одеялото, за да я топли по-добре, усети спокойното й отмерено дишане и я целуна нежно по челото.
Притвори вратата на стаята и отиде в кабинета на баща си. Беше му хрумнало нещо и искаше да го приложи на практика. Включи компютъра и потърси сайта, за който се беше сетил. Страницата се отвори и Томаш се загледа с носталгия в познатите лица, сякаш се бе върнал в миналото с машина на времето. Беше сайтът на курса му от гимназията в Кащело Бранко. Виждаха се снимки от някога и от днес. Някои от лицата си бяха останали почти същите, но други се бяха променили, олисели, ужасно напълнели. Видя футболните екипи, снимки от празници и екскурзии, веселяшки номера, гаджета, мотори — сбирка от редящи се един след друг спомени. Избра chat и влезе в страницата, на която бивши съученици си разменяха послания.