— Така е, но факт е, че полицията го издирва. — Сбърчи вежди. — И къде е моето място в картинката?
— Убийствата са станали по време на срещата ви с него.
— Уверявам ви, че това не е било тема на разговор, може да сте сигурен в това. Аллах ми е свидетел.
— Вярвам ви — каза Томаш. — Но има още едно обстоятелство, което ни се струва важно. По наши изчисления, вие сте последният човек, с когото Филипе се е срещнал явно.
— Аз ли?
— Да. След убийствата е изчезнал. И никой повече не го е видял.
— Дали не му се е случило нещо?
— Възможно е.
— Може да е мъртъв. Нима вие, християните, не казвате, че който с нож убива, от нож умира?
— Не, той е жив.
— Откъде знаете това?
— Разполагаме с имейлите, които е разменил с един приятел в Англия.
— В такъв случай би трябвало да говорите с този негов приятел.
— Не можем. Англичанинът също е изчезнал.
Колата спря край върволица от паркирани коли и Карим погледна в огледалото за обратно виждане, преди да натисне съединителя, да превключи скоростите и да даде заден ход.
— Цялата тази история ми се струва твърде странна. Но честно казано, не знам с какво мога да ви помогна.
— Вижте, опитвам се да възстановя онова, което е занимавало Филипе по времето на събитията. Затова трябва да ми разкажете за какво си говорихте.
Гумите изсвириха и колата се лашна назад.
— Ще ви разкажа — обеща Карим, обърнал глава назад, докато правеше маневрата. — Но не тук.
И спря.
VII
Тръгнаха пеш от прекрасната сграда на борсата, до която оставиха колата. Прекосиха градината на парк „Гмайнер“ — зелен оазис насред самия „Бьорсеплац“, и поеха по „Ренгасе“ — улицата, която свързва величествения бароков дворец Шьонборн-Батияни и абатството Шотенкирхе, прочут средновековен център. Прекосиха площада и Карим като гид поведе Томаш към двореца Ферщел с пищната вътрешна галерия Фрайюнг. Минаха през галерията и се озоваха пред огромно заведение, чийто вход се охраняваше от фигура на мъж, седнал на стол, изработена от папиемаше.
— Кафене „Централ“ — поясни Карим.
Кафенето приличаше на катедрала. Огромни гръцки колони поддържаха високия сводест таван, откъдето се спускаха бледи сферични полилеи. Мекото им сияние се губеше под слънчевите лъчи, които струяха мощно през широките прозорци, спускаха се от високото, от свода, и разливаха ослепителна светлина из кафенето. Но даже и този блясък като че оставаше на втори план, затъмнен от изискания стил на вътрешната декорация и архитектура. Налагаше се не толкова светлината, колкото хармонията на линиите, елегантна смесица от всички нюанси на жълтото в стил ар нуво41, придаващ на кафенето класическа изтънченост. По времето, когато са носили фрак, бастун и бомбе, това място сигурно се е считало за шик.
Някои от клиентите разсеяно разлистваха вестник или изглеждаха погълнати от приятно четиво, други се наслаждаваха на капуцинер42 или на коктейл Фарисей43, но всички, абсолютно всички, слушаха унесени вълшебната соната, която пианистът свиреше със затворени очи и отпусната назад глава, отдаден на опиващата страст на музиката. Моцарт изпълваше кафенето, звуците се лееха като нежните трели на лястовичките, посрещащи пролетта.
Минаха с леки стъпки, за да не смутят вдъхновението на музиканта и да прекъснат леещите се звуци на прекрасната соната, и седнаха на малка овална маса в ъгъла, с гръб към прозореца.
— Забележително място — прошепна Томаш, съзерцавайки сводестия таван. — Забележително.
— Нали? — усмихна се Карим, настанявайки се на стола. — Казват, че преди тук са се събирали писателите на Виена. — Посочи с пръст статуята от папиемаше, пазеща входа на кафенето. — Онзи там е един от тях.
Томаш се загледа във фигурата.
— Кой е този?
— Не знам. Някакъв поет.
— Известен ли е?
Карим погледна през прозореца към „Херенгасе“ и „Миноритенплац“ изпълнени с движение.
— Нямам представа — каза той. — Но районът на Шотенринг и Алзергрунд е бил обитаван от интелектуалци. Фройд, например, е живял тук. Сега неговият дом е музей.
— Един сервитьор в смокинг се приближи до масата.
— Guten Tag!44 — поздрави той несигурно. Очевидно не знаеше дали клиентът с шумаг щеше да го разбере. — Was mochten Sie?45
41
Art nouveau (фр.) — букв. „ново изкуство“; течение в архитектурата и изкуството, появило се през XIX век. Със своите елегантни линии и оригинални решения се възправя срещу академичните норми. — Б.пр.