— Тук сме, Родера.
— Вижте, нямаме никой на Ларсен Б…
— Жалко.
— … но имаме наши хора близо до Ларсен Б.
Брррррррр.
— Какво?
— Имаме кораб близо до Ларсен Б.
— Наистина ли?
— Джеймс Кларк Рос, изследователски кораб, който е на разположение на Бритиш Антарктик Сървей. Командир Никълс е на нашата честота в момента. Искате ли да говорите с него?
— Да, ако обичате.
— Родера за Джеймс Кларк. Чувате ли ме?
— Чудесно, Родера. Тук е капитан Никълс.
— Макмърдо иска да говори с вас. — Смени тона, обръщайки се към другия събеседник: — Go on12, Макмърдо.
Доусън натисна копчето.
— Макмърдо за капитан Никълс.
— Слушам ви.
— Капитане, до нас достигнаха обезпокоителни новини за поведението на ледника Ларсен. Родера ми каза, че сте наблизо.
— Действително.
— Можете ли да го видите?
— Да. Ето го там, в дъното. Виждам го.
— Забелязвате ли нещо необичайно?
— Коя от платформите имате предвид? Б или Ц?
— Ларсен Б, капитане.
— Един момент, да сложа бинокъла.
Бррррррррррр.
— Виждате ли я?
Брррррррррр.
— Хм… да… Тоест не съм сигурен.
— Моля?
Бррррррррррр.
— Има нещо странно. Не знам… изчакайте така.
— Капитан Никълс?
Бррррррррррр.
— Виждам… Виждам облак, който се издига над… над ледника.
— Облак ли казахте?
— Така изглежда… Прилича на пара.
— Облак от пара?
Бррррррррррр.
— Господи!
— Капитан Никълс?
— Ледникът… ледникът…
— Какво става?
— Господи!
— Какво става?
Брррррррррр.
— Ледникът се разпада!
Друсаше непрестанно, но това не попречи на Доусън и Раджински да подремнат. Бяха във въздуха няколко часа и полетът им се бе сторил безкраен, макар че бяха подготвени и знаеха, че самолетът не предлага кой знае какъв комфорт. „Херкулес С-130“ бе надеждно въздухоплавателно средство — единственият товарен самолет, който безпроблемно можеше да кацне на Южния полюс, но с четирите си витлови мотора, твърдите седалки и шумни вибрации, едва ли би бил предпочитан избор за любителите на бизнес класата.
Доусън се беше свил в червения анорак с притиснати до ушите слушалки, за да заглуши непрестанния шум на самолета, и се бе унесъл в лека неспокойна дрямка. Пробуждаше се при всяко по-здраво раздрусване и вперваше поглед през прозореца, опитвайки се да различи нещо ново из безбрежното плато на Антарктида, но гледката си оставаше една и съща — безкрайна снежна покривка, чезнеща отвъд хоризонта, тук-там разчупена от планини и пропадаща в чудни дефилета; млечнобяла пустош, искряща под антарктическото слънце в безметежно сините небеса. Пейзажът би очаровал всеки новопристигнал, но не беше нещо ново за него. А и друго безпокоеше мислите му.
Почувства някакво движение и отвори очи. Лейтенант Шилер се беше надвесил над него и му сочеше нещо. Доусън свали слушалките, които го изолираха от шума в самолета.
— Пристигаме — съобщи бордовият инженер, почти викайки. — Елате да видите.
Доусън тръгна след Шилер през товарния отсек на самолета, последван от Раджински. Изкачиха стъпалата до кабината, която едва побираше двамата пилоти и навигатора. „С-130“ се тресеше и люлееше и новодошлите с усилие запазиха равновесие.
Пилотът ги видя да влизат и кимна към прозореца, сочейки надолу. Доусън се наведе и видя Антарктическия полуостров, врязан дълбоко в морето, разцепил водите като ятаган. Това беше заостреният нос на Антарктида, насочен на север, почти докосващ края на Южна Америка. Глетчерите се спускаха по склоновете и застиваха, надвесени над водата, белеещи като мляко с флуоресцентна тюркоазеносиня светлина, процеждаща се през пукнатините. Зоната между полуострова и море Белингсхаузен беше осеяна с многобройни айсберги и плаването без ледоразбивач бе невъзможно.
Помощник-пилотът зави надясно, самолетът прелетя над планинска верига и веднага след това намали височината. Пилотът посочи нещо на полуострова:
— Вижте там!
Доусън се взря внимателно в указаната посока. Вгледа се в набраздената повърхност на море Уедъл, в тъмносините, почти черни води с пръснати бели блокове, и се помъчи да открие познатата млечнобяла повърхност на ледника.