Майка му се взря в изписаните по плочките думи.
— Мя… Мя… Какво пише тук?
— Място за отдих — прочете Томаш. — Интересно.
Дона Граса изглеждаше заинтригувана.
— Място за почивка ли? Ама от какво да си почиват? — Погледна към горичката. — Може би след разходка?
— Сигурно — побърза да се съгласи синът й. — Я да погледнем вътре.
Прекрачиха прага и тръгнаха по пътека с каменни плочи сред тревата. Капчици вода искряха по краищата на зелените стъбълца: явно моравата е била полята току-що. Почукаха на вратата на къщата и една девойка с шапчица и бяла престилка излезе да ги посрещне с мила усмивка.
— Здравейте, добро утро.
— Идваме да разгледаме дома — каза Томаш. — Може ли да влезем?
— Моля, заповядайте.
Девойката ги поведе да им покаже дома. Започнаха от кухнята, където две жени се суетяха около големи, вкусно ухаещи тенджери, и после минаха през салона. Всичко изглеждаше приветливо и добре подредено, макар и малко тъмно. В салона беше включен телевизор и няколко човека си почиваха, седнали на широки фотьойли — едни забили поглед в екрана, други плетяха, а двама бяха задрямали с отворена уста.
Дона Граса дръпна сина си за ръката.
— Томаш, видя ли това?
— Какво, мамо?
— Всички са стари хора — прошепна, за да не я чуят възрастните наоколо. — Само старци има тук.
— Но домът не е лош, нали?
— Така е, да. Ама са само старци, забеляза ли?
— Е, какво от това? Кой знае, можеш да си намериш приятели тук.
— Аз ли?
— Да, защо не? Всички са твоя възраст.
— Не са моя възраст. Старчоци са, не виждаш ли?
Томаш се почеса притеснено по главата.
— Мамо, тук ще ти е добре — настоя той. — Обстановката в дома ми изглежда приятна, а и хората, които живеят тук, са на твоята възраст. Ще си намериш нови приятелки, ще видиш.
— Ама какви ги говориш? За какво ми е да идвам тук?
— По-добре ще ти е тук, отколкото да стоиш сама вкъщи. Виж само, тук няма да се притесняваш за нищо. Има си хора, които ще се грижат за теб, и други, с които можеш да си поговориш. — Сниши глас, но все пак наблегна на думите си. — Кажи, не е ли по-добре тук, отколкото да си седиш сама, затворена вкъщи?
— Не говори глупости.
— Но аз говоря сериозно. Тук ще се грижат добре за теб.
— Няма нужда други да се грижат за мен. Стига ми дона Мерседеш, Бог да я благослови. Освен това си имам съседки, истински светици, които ми помагат винаги, когато се наложи…
Момичето с шапчицата и бялата престилка ги прекъсна.
— Да отидем ли на горния етаж?
— Благодаря, много сте любезна, но няма нужда — извини се дона Граса. — Знаете ли, ние вече…
— Хайде да се качим горе — прекъсна я Томаш и се обърна към коридора. — След като вече сме тук, нека да видим всичко.
Дона Граса въздъхна и примирено последва сина си и домакинята. Взеха асансьора и излязоха на дълъг коридор, чийто под бе покрит със светли букови дъски.
— Ох, не знам дали ще имам сили — каза майката, обезсърчена при вида на просторния коридор. — Изморих се вече, Томаш. Не съм на твоята възраст, сине.
— Пристигнахме — каза девойката, сочейки към третата врага вдясно. — Ето тук е.
Изминаха последните метри от коридора и влязоха в една стая. Не беше много голяма, но изглеждаше спретната. Чамовите мебели бяха в ретро стил. Имаше гардероб, телевизор, канапе и голямо легло, писалище с букет цветя, всичко бе подредено с вкус.
— Стаята е хубава, нали? — попита Томаш. Отиде до прозореца и погледна навън. — Ей! Има изглед към гората!
Дона Граса се приближи и погледна. Гората беше всъщност малката борова горичка, през която бяха минали преди малко.
— Е, добре, можем ли да си тръгваме вече? — попита тя с известно нетърпение.
— Мамо, не ти ли харесва стаята?
— А, много е хубава, вярно. Но съм малко изморена вече, знаеш ли? Искам да се прибирам у дома.
Томаш преглътна мъчително. Беше настъпил моментът да изправи майка си с лице към действителността и трябваше да събере кураж, за да го стори.
— Мамо, чуй ме — започна той. — Дона Мерседеш ми каза, че няма да може да се грижи за теб известно време.
— Така ли? Ами вчера я видях, нищо не ми каза. Какво й е?
— Ъъъ… изникнал е неочаквано някакъв семеен проблем.