— Тук ли се е случило това? — попита Томаш.
— Да — отвърна Мария. — Преди няколко години. Случаят развълнува всички в дома. Но по-важното е, че ни показа как смъртта на единия от семейството може да се отрази на другия, когато двамата са били много близки и са живели заедно дълги години. — Загледа се отново в дона Граса. — Навярно това се е случило с майка ви. Смъртта на съпруга й сигурно е било толкова силен шок за нея, че това е отприщило преждевременен дегенеративен процес.
Томаш не знаеше какво да каже. В току-що чутата история той беше разпознал връзката, която съществуваше между родителите му и събитията от последната година. Отдавна бе свързал смъртта на баща си със стремително влошаващото се състояние на майка си и епизодът, който директорката разказа, бе доказал онова, което беше предчувствал.
Разяждан от угризения, той се извини и се върна при майка си. Прошепна й утешителни думи, без да знае кой от двамата имаше по-голяма нужда от успокоение — дали майка му, която не можеше да се върне вкъщи, или той самият, който я принуждаваше да остане в дом за стари хора. Чувстваше се подъл, нищожен, страхливец. Целуна я по мокрото чело и събирайки малкото кураж, който му беше останал, се обърна и излезе от стаята, готвейки се да си тръгне. Вече отваряше вратата на асансьора, когато чу майка му да го вика.
— Томаш?
— Да, мамо.
— Заведи ме вкъщи.
Синът си пое дълбоко въздух.
— Ох, мамо, нека не започваме отново.
Дона Граса погледна към дъното на коридора.
— Тогава ще се хвърля от стълбището.
XI
Първите двадесет и четири часа, след като беше оставил майка си в старческия дом, бяха най-трудни за Томаш. Когато се върна от драматичната разходка и влезе в апартамента на родителите си, стори му се опустял, загубил значението си. Наистина влошеното състояние на майка му през последните месеци беше изпълнило това място с тишина, с донякъде обезпокоителен покой, заради безкрайните часове, които тя прекарваше в сън, но самият факт, че тя си е вкъщи, му действаше успокоително като светъл лъч, който, макар и слаб, все още светеше. Сега обаче всичко беше различно. Апартаментът беше празен, лишен от живот, кухо, изоставено и предадено на забрава тяло.
Тишината накара Томаш да се замисли над всичко отново, засилвайки чувството му на вина. Не се терзаеше единствено заради това, че бе отвел майка си в дома против волята й, а заради това, че го беше сторил с измама, с обещанието, че просто ще излязат да се поразходят. Спомни си как веднъж като дете майка му го бе извела да се поразходят до болницата и тази разходка беше завършила с инжекция, която сестрата заби в бедрото му. Завинаги му остана горчилката оттогава, спомен за майчиното предателство. Опасяваше се, че ролите бяха разменени, и се страхуваше от онова, което тя може би си мислеше за стореното от него. Погледнато реално, Томаш за първи път погазваше статута й на независим, зрял човек. Това не беше ли насилие? Но от друга страна, въпреки мъчителните си угризения, той не виждаше алтернатива. Какво друго би могъл да направи? Да остави майка си в това състояние сама вкъщи? Нима това не значеше да я изостави? Ами ако й се случеше нещо? Дали би могъл някога да си прости?
За да избяга от терзанията си, които го задушаваха, Томаш потърси разтуха в работата си. След потискаща вечеря в кухнята той се затвори в кабинета на баща си. Реши да се поразсее, като опита да дешифрира загадъчното съобщение, което Къмингс беше изпратил на Филипе, засечено от Интерпол. Прегледа записките си и намери копието на посланието.
Филипе,
Когато Той сне седмия печат, настана тишина на небето.
До скоро.
На пръв поглед приличаше на код. Да, наистина е код, прецени той, като неволно поклати глава. Ако беше шифър, текстът щеше да изглежда различно. Проблемът беше, че ако е код, Томаш бе изправен пред истинска главоблъсканица, тъй като точният смисъл навярно се знаеше само от двамата, които си разменяха послания. Значението на загадката сигурно бе предварително уточнено от тях, така че само те да го разбират.
Но все пак една подробност привлече вниманието на Томаш. Прочете отново изречението. Когато Той сне седмия печат, настана тишина на небето. Отвори широко очи. Нямаше съмнение, че това бе важен детайл, който хвърляше някаква светлина. В посланието беше изписано Той с главно Т. Той. Беше навеждаща следа, нишка, знак, сочещ в безпогрешна посока. Томаш знаеше от опит, че Той може да е единствено Бог. Несъмнено ставаше въпрос за религиозен цитат.