Освен микровълновата фурна, печката, хладилника и някои други неща, които могат да бъдат открити в една кухня, тук бяха струпани и контейнери за отпадъци според изискванията на протокола за Waste Management Program29. Отдавна беше минало времето, когато оставяха боклука в леда или го изгаряха всяка събота. Антарктида се беше превърнала в огромна защитена зона и според Протокола за опазване на околната среда на континента всички отпадъци трябваше да бъдат прибирани до момента на тяхното извозване в съответните страни, в случая Съединените щати. Дори атомният реактор на базата, доставен през 1961 година, бе върнат единадесет години по-късно. В съответствие с Протокола, в кухнята имаше ниши за осемнадесет различни типа отпадъци и Доусън губеше по десетина минути, докато се освободи от най-обикновена найлонова торбичка с боклук: използваните картонени опаковки се събираха на едно място, металните на друго, дори и готварската мазнина си имаше собствен контейнер.
Този път контейнер за junk food30 щеше да бъде собственият му стомах. Премалял от глад, Доусън извади от фризера порция замразено chili con carne31 и постави храната да се топли в микровълновата фурна.
— Професор Доусън?
Ученият се стресна. Обърна се и видя един непознат да стои на вратата с огледални очила, скриващи очите му.
— Jesus Christ32 — възкликна той, съвземайки се от уплахата. — Кой сте вие?
— Професор Хауърд Доусън?
— Да, аз съм. С какво мога да ви помогна?
Непознатият направи крачка напред, вдигна дясната си ръка и насочи пистолет към Доусън.
Отекна изстрел. После още един.
Хауърд Доусън се преви и рухна на пода с две дупки в гърдите.
Непознатият се приближи, долепи парещата цев до челото на умиращия учен и стреля още веднъж.
I
Лъч светлина, процедил се през тясна пролука на пердето, премина по сбръчканото лице на Граса Нороня. Източникът на светлина се появи изведнъж: навярно облак бе вдигнал покривалото си от слънцето и светликът проблесна за миг, колкото да събуди госпожата. Дона Граса полуотвори очи, опипа нощното шкафче, намери очилата, сложи ги и се изправи в леглото.
— Манел! Манел! — извика. — Къде си бе, човек?
Томаш стана от канапето в хола и почти изтича към стаята.
— Мамо? Събуди ли се вече?
Дона Граса погледна сина си въпросително.
— Баща ти? Още ли е в кабинета? — Поклати глава. — Тоя човек е все на луната! Томаш, иди да го попиташ дали иска чай.
Синът се приближи до майка си и седна на крайчеца на леглото.
— Ех, мамо! Какви ги приказваш?
— Отиди да видиш дали баща ти иска да пие чай. Хайде, че става късно вече.
Томаш въздъхна съкрушено.
— Мамо, татко го няма тук.
— Няма ли го? Не ми казвай, че е във факултета. — Погледна примирено. — Господи, ама тоя човек наистина е много отнесен.
— Мамо — каза синът с уморен глас, — татко се спомина миналата година.
Дона Граса се учуди.
— Баща ти е умрял миналата година? Що за глупости говориш?
— Мамо, не си ли спомняш?
— Разбира се, че си спомням. Тази сутрин му правих закуска.
Томаш поклати глава.
— Мамо, цялата сутрин беше в леглото.
Дона Граса се изпъна.
— Добре ли си? Как да не си спомням, че днес направих закуска на баща ти?
— Мамо, бъркаш.
— Аз да бъркам? Що за приказки са това? — Махна нетърпеливо с ръка. — Върви да извикаш баща си, хайде.
Томаш си пое дълбоко въздух. Взе студената ръка на майка си и нежно я погали. После стана и се отправи към вратата на стаята.
— Остави татко на мира. Искаш ли аз да направя чай?