— Не искам никакъв чай.
— Тогава е по-добре да се облечеш — каза синът.
— Да се обличам ли? Защо?
— Не си ли спомняш?
— За какво да си спомням?
— Ще ходим при доктор Говея.
— И какво ще правим там?
— Имаме час.
— Какъв час? Доколкото знам, не съм болна…
— В четири часа. Хайде, облечи се.
Сестрата се усмихна и Томаш отвърна на усмивката. Беше млада и присъствието на този мъж със зелени блестящи очи, контрастиращи с тъмнокестенявата му коса, не й беше безразлично. Но Томаш забрави за нея на мига. Чувстваше се угнетен, че отново се връща в Университетската болница, на същото място, където преди година се беше споминал баща му. Но личният им лекар даваше консултации само тук и нямаше как да избегне това. Ако искаше доктор Говея да продължава да се грижи за здравето на майка му, както го правеше от години, трябваше да се подложи на това изпитание.
— Оная твоя арабска приятелка ще приготви ли вечерята? — попита най-неочаквано дона Граса.
Синът въздъхна.
— Не е арабка, мамо. Иранка е.
— Все тая.
— Не е все тая — каза той, поклащайки глава. — Няма как да приготви вечерята, защото се завърна в страната си миналата година. Не си ли спомняш?
— Какво приказваш? Та нали вчера я видях…
— Не, мамо. Беше миналата година.
Умълчаха се задълго. Смутена, дона Граса се опитваше да си подреди паметта. Вратата на кабинета се отвори и сложи край на потискащата тишина. Един бял силует се появи в чакалнята и лицето на майката се озари от широка усмивка. Лекарят й подаде ръка с неподправена сърдечност.
— Как е, Граса? — поздрави Говея. — Винаги ми е приятно да те приема тук!
— Ох, докторе — каза тя. — Вече бях забравила, че имам консултация при вас, ама че работа! Боже, за нищо не ме бива, като замаяна кокошка съм. — Сниши глас, като че споделяше някаква тайна. — Знаете ли какво? Остарявам…
— Вие, Граса? Стара? Не ме разсмивайте.
— Докторе, все пак са седемдесет години, нали?
— А какво са днес седемдесет години?
Дона Граса влезе в кабинета.
— Не се шегувайте, докторе, не се шегувайте.
Лекарят поздрави Томаш с кимване на главата и затвори вратата на кабинета.
Седнал в чакалнята, Томаш скръсти ръце и се настрои да чака, докато приключи прегледът. Видя списанията върху масичката, взе едно и го запрелиства разсеяно.
Мобилният му телефон иззвъня.
— Професор Нороня?
Едва доловим акцент подсказваше, че човекът е чужденец.
— Да?
— Казвам се Александър Орлов и работя за Интерпол.
Мъжът замълча, изчаквайки събеседника си да осмисли информацията.
— Да?
— Трябва да поговоря с вас. Свободен ли сте да вечеряме… да кажем, утре?
Томаш вдигна вежди с недоумение. Какво искаше Интерпол от него?
— По какъв въпрос?
— Въпросът е деликатен. Ако нямате нищо против, бих предпочел да го изложа лично, а не по телефона.
— Не можете ли поне да ми подскажете за какво става дума? Както вероятно се досещате, аз съм доста зает.
— Разбира се — съгласи се човекът от другата страна на линията. — Професор Нороня, името Филипе Мадурейра говори ли ви нещо?
Томаш се поколеба.
— Филипе Мадурейра ли? — попита изненадан.
— Да.
— Ами да… бяхме приятели в гимназията в Кащело Бранко.
— Гимназията… „Нуно Алвареш“, нали?
— Да, същата. Защо? Какво става с Филипе?
— Приятелят ви е изчезнал.
Новината порази Томаш.
— Какво искате да кажете?
— Интерпол иска да говори с приятеля ви, но той е изчезнал.
Историкът се опита да осмисли чутото. Не е приятно да научиш, че твой приятел от гимназията е изчезнал, но в действителност Томаш не беше виждал Филипе от двадесет и пет години и не можеше да проумее защо Интерпол го търси заради някакво старо приятелство.
— Да, неприятно — каза той. — Но не разбирам каква връзка има това с мен.
— Все още никаква, професоре, но бихме искали да има. — Смени тона. — Ще се срещнем утре вечер, нали? В осем вечерта, в Саиса, онзи ресторант в Оейраш, на крайбрежния булевард.
— Почакайте! — възкликна Томаш. — Не разбирам защо е този разговор. Какво искате да кажете с това, че бихте желали този въпрос да има общо с мен?