— Интерпол има нужда от помощта ви, професор Нороня.
— Защо?
— Ще спомена само две неща. Смятам, че ще са достатъчни, за да събудят любопитството ви.
— Кажете.
— Две убийства. И Сатаната.
Томаш така се стресна, че щеше да изпусне телефона.
— Моля?
— До утре, професор Нороня.
Вратата на кабинета се отвори и доктор Говея придружи дона Граса до чакалнята, разговаряйки с нея като със стар приятел.
— Граса, нали ще изчакате за малко тук? — каза докторът, докато я настаняваше да седне на стола. — Трябва да кажа две думи на сина ви.
Томаш последва Говея до кабинета. Стаята беше просторна, добре проветрена, с голям прозорец, от който се виждаха червените покриви на Коимбра, които се спускаха по склона, огрени от слънцето, а в далечината сред дърветата се виеше Мондегу, притисната между бреговете си в стария град.
Докторът му направи знак да седне.
— Майка ви взема ли си редовно хапчетата, които съм й предписал? — попита той.
Томаш сви устни.
— Вижте, докторе, честно казано, не знам.
— Не я ли наблюдавате?
— Как мога да я наблюдавам? Не забравяйте, че живея в Лисабон и си идвам в Коимбра само два пъти в месеца.
— Смятате ли, че е спазвала предписанията ми?
Томаш наведе глава.
— Какво мислите?
Лекарят взе една писалка и се заигра с нея.
— Мисля, че не.
— И аз така подозирам.
Говея въздъхна, остави писалката и се приведе напред, опирайки лакти на бюрото.
— Кажете, Томаш. Как намирате състоянието на майка си?
Томаш за миг зарея поглед сред червените покриви на къщите отвъд прозореца.
— Не ми вдъхва доверие, докторе. — Взря се в лекаря. — Вие я познавате, нали? Винаги е била весела и жизнена жена, винаги е гледала положително на нещата, винаги е имала невероятна вътрешна сила. — Намръщи се. — Но откакто баща ми почина, нещата се промениха, при това много бързо.
— Какво имате предвид?
— Първо започна да забравя имена и незначителни неща. По някое време вече не знаеше кой месец и кой ден сме от седмицата. А сега говори за покойници, сякаш са още живи. Ето днес например реши да вика баща ми, представяте ли си?
— Значи губи паметта си. Има ли друга промяна в поведението й?
— Ами… всъщност яде много малко. Освен това си ляга по всяко време. Струва ми се странно. Понякога спи по цял ден, а после нощем будува, ето такива неща.
— А хигиенните й навици?
— А, и те са се променили, така е. Не се мие редовно. Забелязах това едва онзи ден, когато си дойдох от Лисабон. Когато се наведох да я целуна, усетих, че мирише на лошо. — По лицето му се изписа отвращение при спомена за това. — Не можете да си представите какво ми струваше да я накарам да се изкъпе.
Лекарят се вгледа в очите му.
— Знаете ли на колко години е майка ви?
Застина за момент, докато правеше сметка.
— На седемдесет. — Тази възраст на младини му се струваше преклонна, но сега съвсем не смяташе така. Томаш се замисли. — Не смятате ли, че е малко рано за… за това?
Говея се съгласи.
— Да, тя все още е относително млада. Но знаете ли, възрастта зависи от човека. Някой и на сто години има бистър ум, а друг… вижте, други остаряват по-рано. В случая с майка ви е очевидно, че този преждевременен срив е свързан със смъртта на баща ви.
— Така ли смятате?
— Очевидно е. Спомням си, че те бяха много близки. При сплотените съпрузи, когато един от тях си отиде, това направо съсипва другия, който го е надживял.
Томаш сведе очи.
— Сигурно е така.
Лекарят заговори меко.
— Вижте, Томаш, не ви ли притеснява това, че тя забравя всичко, че не си пие лекарствата, че не се мие, че по цял ден лежи в леглото…?
— Разбира се, че ме притеснява! Защо мислите, че я доведох при вас?
— Искам да попитам следното: мислите ли, че тя е в състояние да остане сама вкъщи?
— Мисля, че не.
— В такъв случай какво смятате да предприемете, за да решите въпроса?
— Ще наема жена да я гледа. Ще ходи пет пъти в седмицата да чисти, да пере и да й готви.
— И смятате, че това е достатъчно?
Томаш сви безпомощно рамене.
— Разбира се, че не е, но какво мога да направя? Няма как да напусна работата си в Лисабон и да дойда тук да се грижа за мама…