Нора Робъртс
Сега и във времето
Първа глава
Той падаше. Пултът за управление заприлича на вихър от бясно, безредно присвяткващи цифри и светлини. Пилотската кабина се въртеше шеметно от стремглавото спускане като повредена въртележка в лунапарк. Изобщо не му бе нужен оглушителния вой на предупредителните сирени, за да разбере, че сериозно бе загазил. А и настоятелните червени премигвания върху монитора също бяха напълно излишни, тъй като добре съзнаваше, че положението му бе критично. Разбра го в мига, когато изгуби управлението.
Изруга, опитвайки се да потисне паниката си, като се помъчи да овладее контролното табло, и същевременно протегна ръка да избута лоста напред, за да даде пълна тяга. Машината се запъна, отказа и здраво се раздруса — бореше се с гравитацията. Гравитацията я засмука. Целият метален корпус около него заскърца.
— Дръж се, миличко — едва успя да изрече той, преди устните му да застинат отново върху зъбите. Подът до крака му се отвори и се образува назъбена цепнатина, близо десет сантиметра дълга. — Я, не се разпадай, ти, кучи…
Насочи машината рязко на изток и изруга наново, защото стана ясно, че колкото и добре да я управляваше, само след секунди щяха да бъдат засмукани в дупката.
Светлините в пилотската кабина изгаснаха, като оставиха след себе си единствено вихрушката от калейдоскопичните цветове на пулта за управление. Падаха спираловидно и се превъртаха като камък, изстрелян с прашка. Светлината вече придоби бели, горещи и брилянтни оттенъци. Той инстинктивно прикри очи. Напълно безпомощен от внезапното катастрофално налягане, което усети върху гърдите си, той не успя да направи нищо друго, освен да си поеме дъх.
За секунди, преди да изгуби съзнание, си спомни, че майка му държеше да стане адвокат. Но той просто трябваше да лети.
Когато отново дойде в съзнание, въртенето беше вече престанало. Сега падаше свободно. Един поглед към пулта му даде да разбере, че бе повреден. Цифрите отброяваха отзад напред. Сякаш придоби нови сили и те му помогнаха да се изправи на пилотското място. Вече можеше да различи земния релеф.
Осъзнал, че всеки момент можеше отново да изпадне в безсъзнание, почти инстинктивно се наведе да освободи притока на гориво и да предаде управлението на автопилота. Знаеше, че компютърът ще сканира непознатия район и ако все още имаше Господ и той бе на негова страна, командният контрол щеше да се задейства.
Може би, да, може би щеше да доживее още един изгрев. А какви ли опасности щяха да го дебнат, ако се беше посветил на адвокатската професия?
Наблюдаваше как светът се бе забързал право към него — син, зелен и красив. И адът също, помисли си той. Ако управляваше адвокатско бюро, никога нямаше да бъде същото.
Либи стоеше на верандата на вилата си и наблюдаваше звездното небе. Призрачните проблясъци и навяващата на талази дъждовна завеса бяха най-красивата гледка, която можеше да се види по това време. Макар и да стоеше под навеса, косата и лицето й бяха мокри. Зад гърба й светлината от къщата грееше топло и уютно. Последвалата гръмотевица й припомни колко разумно бе постъпила, че запали свещите и газената лампа.
Светлината и топлината в къщата не я примамваха да влезе вътре. Тази вечер предпочиташе хлада и разрушителната сила, която сякаш струеше от планините.
Ако бурята продължеше още малко, трябваше да минат седмици, докато северният проход станеше отново проходим. Това всъщност нямаше значение, помисли си тя, след като поредната светкавица проряза небето. Имаше няколко седмици на разположение. В интерес на истината, сега разполагаше с цялото време на света, помисли си Либи с усмивка, докато обгръщаше тялото си с ръце, за да се опази от навяващия студ.
Най-доброто решение, което бе взимала досега в живота си, бе, че един ден си събра багажа и замина, за да се скрие от света в старата къща на родителите си. Планините винаги я бяха привличали. Кламатите в югозападен Орегон притежаваха всичко, от което се нуждаеше. Невероятна гледка, високи назъбени върхове, чист въздух и уединение. Ако написването на дисертацията й за влиянието на прогреса върху живота на индианците колбари щеше да й отнеме шест месеца, то мястото бе именно тук. Пет години от живота си прекара като студентка по културна антропология, а три от тях — в особено напрегната работа по обекти. От осемнадесетия си рожден ден не бе си дала и минута почивка, нито някога успя да остане насаме със себе си, далеч от семейството, учението и колегите си. Дисертацията беше особено важна за нея — дори прекалено важна, често си казваше тя. Като дойде тук, за да работи сама, имаше възможността да се посвети малко на себе си и така постигна идеалния компромис.