— Не е. — Либи го изгледа с половинчата усмивка. — Не разбирам шегата ти.
— Трудно е за обясняване. — Как да й каже, че след около два века „Хърбал дилайт“ щеше да бъде една от най-големите и най-мощните корпорации на земята и нейните колонии? Как да й разкаже, че освен билките, тогава щеше да произвежда и органично гориво и Бог знае още какво? А Кейлъб Хорнблоуър седеше в къщичката, откъдето бе започнало всичко. Той забеляза, че тя го наблюдаваше с онзи угрижен поглед, подир който следваше проверка на пулса. — Майка ми често ми даваше от този чай — отвърна й Кал. — Когато се разболявах от… — Не се сети коя точно детска болест трябваше да назове, но със сигурност не беше някоя от шарките. — Всеки път, щом не се чувствах добре.
— Виждаш ли, билките му помагат при всякакво лечение. Вече си спомняш повече за миналото си.
— Само отделни отрязъци — отвърна той все още внимателно. — По-лесно ми е да си спомня за детството, отколкото за изминалата нощ.
— Едва ли това е нещо необикновено. Женен ли си? — Това пък от къде се взе, зачуди се Либи и мигновено се извърна към огъня в камината.
Кал се зарадва, че тя не гледаше към него, защото не успя да сдържи усмивката си.
— Не съм, иначе нямаше да е много умно от моя страна да те пожелая, ако съм женен.
Либи зяпна, обърна се и го изгледа, след което скочи и трескаво започна да прибира чиниите върху подноса.
— По-добре да прибера малко.
— Предпочиташе ли да не ти го казвам?
Наложи й се да преглътне, преди да добие отново дар слово.
— Да ми кажеш какво?
— Че те желая. — Той я сграбчи за китката, за да не мърда. Усети как пулсът й бие шеметно под пръсти му, нещо, което го учуди и същевременно му подейства възбуждащо. Изчете дума по дума вестника, ала така и не можа да добие представа как жените и мъжете общуват тук и сега, но със сигурност не беше нещо кой знае колко по-различно от това, което познаваше.
— Да — не.
Засмян, Кал взе подноса от ръцете й.
— Кое от двете?
— Не мисля, че е добра идея. — Той се изправи и тя отстъпи назад. Усещаше топлината от огъня в краката си отзад. — Кейлъб…
— Това специален случай ли е? — Погали я по брадичката и видя как очите й пламнаха, също като пламъците зад гърба й.
— Недей… — Беше нелепо. Невъзможно бе да затрепери само от едно негово докосване. Ала Кал не беше направил нищо друго, освен да я докосне. А Либи трепереше.
— Когато дойдох в съзнание и те видях да спиш на стола пред разпалената камина, помислих си, че си някаква илюзия. — Погали я с палеца си по долната устна. — Сега пак ми изглеждаш по същия начин.
Тя изобщо не се чувстваше като илюзия. Чувстваше се съвсем реална, разтърсващо истинска и уплашена.
— Трябва да загася огъня за през нощта, а ти най-добре си лягай.
— А защо да не загасим заедно огъня за през нощта и след това да си легнем.
Либи гневно разтърси рамене, бясна от факта, че дланите й се потят. Точно сега нямаше да заеква беше си го обещала. Нямаше да се държи като неопитна глупачка. Щеше да се справи с него, както би постъпила всяка стабилна и независима жена. Жена с пълното съзнание за действията си.
— Нямам намерения да си лягам с теб. Изобщо не те познавам.
Значи това било условието. След като го премисли наново, той установи, че оправданието бе по-скоро мило и че не бе съвсем неоснователно.
— Добре, колко време ще ти трябва, за да ме опознаеш?
Тя отново го зяпна. Прекара и двете си ръце по дължината на косата си.
— Не мога да разбера дали се шегуваш, но знам, че си най-странният мъж, когото съм срещала досега.
— Това е само началото. — Кал я наблюдаваше как затрупва огъня. Силни ръце спортна фигура и най-изразителните очи, които бе виждал някога. — Утре ще се опознаем и после ще спим медно.
Либи се изправи толкова рязко, че си удари главата в перваза на камината. Изруга, потърка си темето и се извърна към него.
— Не е задължително. В интерес на истината, това едва ли ще се случи някога.
Той взе решетката и я сложи отпред, както я бе видял да го прави по-рано.
— Защо?
— Защото… — Нервирана до крайност, тя се запъна в търсене на подходящите думи. — Защото не правя такива неща.
Веднага разпозна непрестореното удивление в погледа му. Сега то струеше към пея от тъмните му сини очи.
— Изобщо?
— Хорнблоуър, мисля, че това не е твоя работа. — Гордостта й помогна, ала не особено много. Грабна таблата, чиниите върху нея застрашително се наклониха, издрънчаха се и щяха да се изсипят на пода, ако в този момент той не я бе подхванал от едната страна, за да възстанови равновесието й.
— Защо се ядосваш, не мога да разбера? Аз просто искам да се любя с теб.