Спря отново, изруга и отвори твърдия диск, за да открие платката за паметта. Нетърпеливостта му го правеше немарлив. Още по-лошо — глупав. Човек никога не може да извлече каквато и да било информация от машина, която не е включена. Въпросът бе деликатен и отнемаше време, ала Кал се насили да не бърза. Когато свърши, неизвестно как миникомпютърът на китката му все пак се свърза с нейния компютър.
Пое си дълбоко дъх и преплете пръстите на двете си ръце.
„Здравей, компютър.“
„Здравей, Кал.“
Думите пропищяха от минито на китката му и се изписаха върху големия старомоден екран.
„Здравей, миличък, така се радвам да те чуя отново.“
„Потвърдено.“
„Предостави ми съществуващата информация за теорията за пътуване във времето чрез преодоляване на гравитацията и ускорението.“
„Недоказана теория. Представена за първи път от доктор Линуърд Бауърс през 2110. Неговата хипотеза гласи…“
„Не.“
Кал прокара ръка през косата си. В прибързаността си той изпреварваше собствените си стъпки.
„Сега нямам време за всички тези подробности. Изчисли и направи заключение. Пътуване през времето и вероятност за оцеляване при евентуална среща с черна дупка.“
„Недостатъчни данни…“
„По дяволите, казвам ти, това се случи. Анализирай необходимото ускорение и траекторията. Стоп.“
Той чу стъпките на Либи близо до вратата и времето му стигна само да изключи компютъра, преди тя да влезе в стаята.
— Какво правиш?
Кал се опита да си придаде възможно най-невинен вид и стана от стола й.
— Търсех те.
— Само да си ми ровил в компютъра…
— Не можах да се въздържа да не погледна в писанията ти. Доста любопитна тематика.
— Наистина. — Тя погледна към бюрото си, но там очевидно всичко си беше постарому. — Мога да се закълна, че те чух да разговаряш с някого.
— Тук, както сама виждаш, сме само ти и аз. — Той й се усмихна отново. Ако можеше да я забаламоса още няколко секунди, щеше да има достатъчно време да изключи миникомпютъра си от нейния и да изчака по-удобно време да продължи. — Явно съм си говорил сам. Либи… — Кал направи стъпка към нея, ала тя се отдръпна и му връчи таблата.
— Заповядан, направих ти сандвич.
Той пое таблата и я постави върху леглото. Нейната пряма добронамереност го накара да се почувства гузен като грешник.
— Ти си една много мила жена.
— Да не мислиш, че ще те оставя да умреш от глад, само защото си ме ядосал.
— Не бих желал да те ядосвам изобщо. — Кал пристъпи напред, когато Либи се приближи към компютъра си и се загледа в него. — Явно не успявам да се преборя със себе си. Извинявай, че онова, което се случи одеве, не ти хареса.
Тя му хвърли бърз, смутен поглед.
— Най-дооре да го забравим.
— Не, не мисля. — И понеже имаше нужда от физически контакт с нея, той я докосна по ръката. — Каквото и да се случи долу, аз със сигурност няма да го забравя. Ти докосна нещо много дълбоко в мен, Либи. Нещо, което никой не беше докосвал преди.
Тя знаеше много добре за какво говори Кал. И именно това я изплаши.
— Трябва да се залавям отново за работа.
— На всички жени ли им е толкова трудно да бъдат откровени?
— Аз не съм свикнала. Не зная как да се справям. Не се чувствам удобно, когато около мен има мъже. Просто не съм влюбчива натура. И не съм достатъчно страстна.
Той се засмя и Либи се отдръпна, засрамена и разгневена.
— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал. Ти си изпълнена с толкова страст.
Нещо в нея се преобърна.
— Да, но само към работата си. Към семейството си също може би, ала не в смисъла, който ти влагаш.
Кал се опита да разгадае какво изразява погледът й и разбра, че тя наистина си вярваше. Или се беше насилила да си повярва. През последните два дни бе разбрал какво бе да се съмняваш в себе си. Ако можеше да й се отблагодари по някакъв начин, щеше вероятно да успее да разкрие каква беше жената, която Либи криеше в себе си.
— Искаш ли да се поразходим?
Тя премигна.
— Моля?
— Да отидем на разходка.
— Защо?
Той се помъчи да не се разсмее. Либи очевидно беше от жените, които за всичко трябваше да имат обяснение и причина.
— Защото денят е хубав и аз искам да разгледам къде съм попаднал. Ти можеш да ме разведеш малко.
Тя разплете пръстите си, които досега бяха неспокойно сплетени. Нали си беше обещала да я кара полека и да се наслаждава на времето си. Кал беше прав. Денят бе чудесен и работата и можеше да почака.
— За целта ще трябва да си обуеш обувките.
Влажният, леко хладен въздух бе пропит от някакъв аромат. След няколкоминутен размисъл той установи, че миризмата беше на бор. Боровият аромат, който му напомни за Коледа. Но уханието беше реално, а не от симулатор. Наоколо беше пълно с дървета и сутрешният бриз, който повяваше из клоните им, наподобяваше вълните в морето. В далечината на север върху ясното синьо небе се мержелееха няколко сиви облачета. Чуваха се и птичи песни.