Освен къщата и разнебитената барака зад нея, нямаше и следа от друго човешко присъствие, а само планини, небе и гора.
— Тук е невероятно.
— Така е, знам. — Либи се усмихна и й се прииска възхищението и разбирането му да не й бяха доставили чак такова голямо удоволствие. — Винаги, когато дойда тук, се замислям дали да не остана за постоянно.
Кал престъпваше до нея, като се опитваше да върви в крак. Влязоха в гората. Сега присъствието й не му беше чуждо. Напротив, като че ли беше най-естественото нещо.
— Защо не го направиш?
— Най-вече заради работата си. Университетът няма да ми плаща да се разхождам из горите.
— Тогава за какво ти плащат?
— Да правя проучвания.
— Как живееш, когато не си заета с тези проучвания?
— Как ли? — Тя вдигна глава. — Предполагам, спокойно. Имам апартамент в Портланд. Уча, чета и преподавам.
Пътеката взе да става стръмна.
— А как се забавляваш?
— Гледам филми, слушам музика…
— А телевизия?
— Да, и телевизия гледам. Понякога дори повече, отколкото трябва. Ами ти? Спомняш ли си какво обичаше да правиш в свободното си време?
— Да летя. — Усмихна се бързо и чаровно. Либи почти не забеляза кога я беше хванал за ръка. — Няма нищо по-хубаво от това, да летя, поне аз така го усещам. Някой път ще те повозя.
Тя го изгледа дружелюбно и спря погледа си върху превръзката му.
— Това бих го пропуснала.
— Аз съм добър пилот.
Развеселена, Либи се наведе и откъсна някакво диво цвете.
— Възможно е.
— Не е възможно, а е абсолютно сигурно. — С едно движение, което беше непринудено и същевременно от само себе си естествено, той взе цветето от ръката й и го закичи в косата й. — Имах повреда в бордовия компютър, иначе сега нямаше да съм тук.
И тъй като постъпката му я стъписа, тя го погледна за миг втренчено, преди да продължи напред.
— Закъде беше тръгнал? — Либи забави ход, за да го изчака, докато береше диви цветя покрай пътеката.
— За Лос Анджелис.
— Доста път е дотам.
Кал понечи да й отвърне нещо, защото си помисли, че тя се шегува с него.
— Да — отговори й той, — повече, отколкото предполагах.
Либи неуверено докосна цветето в косата си.
— Няма ли някой да те търси?
— За известно време няма да ме търсят. — Кал погледна към небето. — Ако утре открием моя… самолет, ще мога да преценя щетите и ще се заема с тях.
— До ден-два ще можем да стигнем и до града. — Искаше й се да го успокои, защото забеляза бръчката, която се появи между веждите му. — Ще можеш да отидеш на лекар, да се обадиш по телефона.
— Да се обаждам по телефона?
— Точно така.
Той отново я хвана за ръката, като същевременно стискаше букетчето, което държеше.
— Можеш ли да определиш местоположението и отдалечеността на мястото, където ме откри?
— Местоположението и отдалечеността? — Тя се засмя и приседна върху насипа до тесния бързей. — Как ли ще се почувстваш, ако ти кажа, че беше в тази посока. — Либи — посочи на югозапад. — На около шестнадесет километра по въздуха и двойно повече по пътя.
Кал се настани до нея. Уханието й бе свежо като на цветята.
— Мислех те за учен.
— Това не означава, че мога да определям географската дължина и ширина ей така. Попитай ме за привичките в Нова Гвинея — в тази сфера съм непоклатима.
— Шестнадесет километра — повтори той и се загледа над елховите гори. Докъдето му поглед стигаше, се виждаха върхове на планини, а оттам нататък започваше небето. — И дотам няма нищо? Нито град, нито селище?
— Не. Този район е все още ненаселен. От време на време минават само туристи.
Значи едва ли някои е открил кораба му. Поне това негово притеснение отпадна. Сега основната му грижа бе как да се добере дотам без Либи. Най-лесният начин бе още при изгрев слънце да потегли натам с нейната кола.
Ала чак утре. Разбираше, че времето бе прекалено ценно и непостоянно, за да се пилее напразно.
— Тук ми харесва. — Кал говореше истината. Беше му приятно да седи на хладната трева и да се вслушва в ромона на водата. Зачуди се как ли би изглеждало същото място след два века и половина. Какво ли щеше да намери?
Планините със сигурност щяха да са си там и част от горите около тях също. Поточето вероятно щеше да си тече върху същите камъни. Но тогава Либи отдавна нямаше да я има. Онази болка се появи отново — тъпа и разяждаща.