— Можеш да си говориш, каквото си искаш. — И като я хвана за двете ръце, я придърпа към себе си. — Но преди да си тръгна, ще взема нещо от теб.
Този път Либи му оказа съпротива. Гордостта и ядът й я накараха да се разбунтува. Тогава Кал я прегърна, пристегна я с двете си ръце като в менгеме и я придърпа към тялото си. Искаше да го прокълне, ала устните му силно се впиха в нейните.
Този път нямаше нищо общо с предишния. Тогава прелъстяваше, убеждаваше, съблазняваше. Сега притежаваше — нямаше право, но го правеше. Протестът й бе заглушен. Не обърна внимание и на съпротивата й. По гърба я полазиха тръпки на паника, които бързо се превърнаха в чисто желание.
Тя отказваше да бъде принуждавана. Не искаше да бъде поставена пред свършен факт, без право на избор. Ала това го казваше мозъкът й. Така беше редно и в мислите й имаше логика. Тялото й обаче се втурна напред, като остави интелекта на заден план. Отдаде се на силата, на напрежението и накрая на природата си. Срещнаха се сила със сила.
В ръцете му се почувства странно жива. Накара го да забрави всичко — кой бе, защо и къде се намираше. Когато долови всичко това с устните си, времето и светът престанаха да съществуват. За него усещането бе не по-малко ново, застрашително и възбуждащо, отколкото за самата нея. Неустоимо. Престана да мисли. Тя бе толкова неустоима, колкото и гравитацията, която ги държеше на земята, а и толкова властна, колкото страстта, която караше пулсовете и на двама им да се разбушуват.
Той наведе главата й назад и потъна във влажните й, приканващи устни.
Светът се завъртя. С нежен стон Либи прокара длани по гърба му и отчаяно се вкопчи в здравите му рамене. Не искаше световъртежът да прекъсва, въртеше се лудо, докато накрая се почувства замаяна, задъхана и нестабилна. Чуваше ромона на водата и шепота на вятъра в клоните на дърветата. Сноп лъчи горещо напече гърба й. Съзнаваше, че в действителност краката й все още бяха здраво стъпили на земята. Но светът продължаваше да се върти.
Беше влюбена.
Стонът, който се изтръгна от дълбините на гърлото й, бе знак на капитулация. Отдаде му се изцяло. На него… На себе си…
Той нашепваше името й. Затихващата болка го прониза отново, а желанието му бясно се луташе напосоки и премина в ново, непознато за него до момента чувство. Ръката му, която досега нежно се ровеше из косата й, изведнъж се стегна. Кал усети как венчето на цветето се прекърши. Във въздуха се разнесе сладкият аромат на загиващото растение.
Той се отдръпна ужасен. Цветето остана в ръката му, крехко и смачкано. Погледът му бе прикован върху устните й, все още топли и сочни, мускулите му потръпнаха. Вълна на отвращение от самия себе си го проряза. Никога, никога не бе насилвал жена преди. Идеята сама по себе си бе непоносима за него — най-срамният грях от всички. Действителността беше непростима, по-непростима от всякога, защото за него Либи носеше такъв смисъл, какъвто никоя жена преди не бе носила.
— Нараних ли те? — промълви Кал.
Тя поклати енергично глава. Доста енергично. Дали я бе наранил? Меко казано. По-скоро бе изживяла нещо опустошително. С една целувка й бе доказал, че волята й не струва и пукната пара, а сърцето й окончателно бе загубено.
Не беше време да й се извинява. Той се извърна настрана, докато не овладее емоциите си, за да може да говори логично. Нямаше да й се извини, че я желае, или защото й бе отнел нещо. Когато си тръгнеше, нямаше да му остане нищо друго от нея.
— Не мога да ти обещая, че това няма да се случи отново, ала доколкото зависи от мен, ще направя всичко възможно да не го допусна. Сега по-добре се върни в къщата.
И това беше всичко? Либи се зачуди. След като беше изтръгнал всичките й чувства, така спокойно й казваше да се прибере в къщата? Отвори уста да възрази, но точно преди да проговори се спря.
Той беше прав, разбира се. Това, което се беше случило, не биваше да се допуска отново. Те бяха абсолютно непознати, каквото и да диктуваше сърцето й като опровержение. Без да каже нито дума, тя се завъртя и го стави сам при поточето.
По-късно, когато слънцето и сянката бяха променили вече местата си, Кал отвори длан и пусна цветчето във водата. Загледа се как течението го отнася.
Пета глава
Либи не можеше да си събере мислите. Взираше се в екрана на компютъра, като се мъчеше да прикове вниманието си към думите, които вече беше написала. Колбарийските островитяни и техният танц по пълнолуние вече не я възхищаваха така. Бе сигурна, че в постоянната заетост се таеше решението на проблема й, в пълното й потапяне в работата. Никой не бе успял досега да я отклони от делата й. В университета вечно довършваше някакви особено важни теми, докато съквартирантките й си правеха бурни купони. Тази целенасоченост бе постоянна величина в нейния професионален живот. Беше свикнала да си води записки на газена лампа в палатка, да чете върху гърба на магаре в тръс и да подготвя лекциите си в джунглата. Щом се заемеше с нещо, никой не бе в състояние да я отклони от работата й, докато не я свърши.