Прочете един откъс за трети път и си даде сметка, че единственото, за което можеше да мисли, бе Кал.
Колко жалко, че навремето не бе проявила по-дълбок интерес към химията, помисли тя и си махна очилата, за да разтърка очите си. Ако беше го сторила, вероятно сега щеше по-лесно да си обясни собствената си реакция към него. Сигурно някъде съществуваше книгата, която можеше да й даде необходимата информация и основа за анализ. Не искаше да има усещането, че не бе в състояние да даде отговор на иначе толкова простичкия въпрос „защо“. Отнесените мечти по любовта и романтиката бяха едно. Съвсем друго бе да ги изпиташ на собствения си гръб.
Беше й безкрайно непривично.
Либи въздъхна дълбоко, отблъсна се от бюрото и си сви краката. С поглед, все още прикован върху екрана, тя сгъна ръце върху коленете и си подпря брадичката. Каза си, че е невъзможно да е влюбена. По-скоро това бе някакво объркано усещане поради напрегнатостта на момента. Хората не се влюбваха толкова бързо. Можеха да се почувстват привлечени, разбира се. За да се стигнеше до любов обаче, налице трябваше да има и някои и други фактори.
Общ произход и общи интереси например, продължаваше да се самоубеждава Либи. Това й се видя като солидно основание за възникването на една любов. Как можеше да се влюби в Кал тогава, след като единственото нещо, което знаеше за него бе, че го интересува летенето. А, и яденето, добави тя с усмивка на облекчение.
Също така трябваше да съществува и взаимно разбирателство за чувствата, целите и нрава на другия. За любовта със сигурност и това имаше значение. Как можеше да бъде влюбена, след като изобщо не разбираше Кейлъб Хорнблоуър? Чувствата му бяха тъмна бездна за нея, целите му изобщо не бяха обсъждани, а да не говорим за нрава му, който се променяше средно през един час.
Той беше угрижен. Либи се усмихна, когато си спомни погледа, който така често улавяше в очите му. Понякога й заприличваше на човек, който просто е свил по грешен път от магистралата и е попаднал в странна, чужда земя.
Угрижен, ала поради някакви причини и сериозно загазил също така, сети се тя, борейки се със съчувствието си, което застрашаваше да разпилее и малкото й останал здрав разум. Кал бе прекалено силна личност, чарът му бе твърде завладяващ, увереността му надвишаваше всички допустими граници. В прилежно подредения й живот нямаше място за мъж като него. Дори със самото си присъствие би създал хаос.
Чу го да се приближава към кухнята и тялото й веднага се напрегна. Пулсът й забърза и кръвта й забушува. Машинално.
Отвратена от себе си, Либи придърпа стола си към бюрото. Щеше да поработи. Смяташе да работи до полунощ и да не си мисли повече за Кал. Улови се, че отново си гризе нокътя на палеца.
— По дяволите, кой е този Кейлъб Хорнблоуър?
Последното, което очакваше от измърморения си въпрос, бе отговор. Тъничкият, писклив гласец, който се чу наблизо, я накара да подскочи. И за да не се свлече на земята, тя се хвана за ръба на бюрото. Вторачи се с отворена уста в монитора.
„Хорнблоуър, Кейлъб, капитан от МКС, в оставка.“
— О, Боже Господи! — С ръка на гърлото си, поклати глава. — Сега, само чакай малко — прошепна Либи.
„Изчакване.“
Това не беше възможно, каза си тя, като притисна неуверено треперещата си ръка към устата. Сигурно халюцинираше. Точно така. Дължеше се на емоционалния стрес, на преумората и липсата на здрав нощен сън. Затвори очи и три пъти си пое дълбоко въздух. Но когато отново отвори очи, думите все още стояха изписани на екрана.
Какво, по дяволите, ставаше тук?
„Информацията изискана и предоставена. Необходими ли са допълнителни данни?“
С трепереща ръка Либи разбърка купчината хартии върху бюрото си и видя часовника на Кал. Можеше да се закълне, че гласът идваше оттам. Не, това беше просто невъзможно. С един пръст проследи тънката жица, която излизаше от часовника и влизаше в твърдия диск на нейния компютър.
Каква е тая игра, която играеше той?
„Съоръжението предлага избор между петстотин и двадесет игри. Коя ще изберете?“
Либи? — Кал стоеше на прага и бързо съобразяваше какво да каже. Безсмислено бе да се обвинява в небрежност. Вместо това се замисли дали всъщност подсъзнателно не бе наредил умишлено нещата така, че да бъде принуден да й разкаже истината. Ала сега, когато тя се обърна, увереността му се изпари и той се подвоуми дали това би било добре и за двама им. Либи не беше само изплашена, беше вбесена.