— Влез, Хорнблоуър. Искам да ми кажеш какво точно се случва тук.
Опита се усмивката му да изглежда непринудена и предразполагаща.
— Къде?
Тук, по дяволите. — Тя посочи монитора.
— Би трябвало да знаеш повече от мен. Това е твоя работа.
— Искам обяснение, и то веднага.
Той се приближи. Един бърз поглед към екрана беше достатъчен да предизвика усмивка на устата му. Значи, Либи се интересуваше кой бе той. Фактът, че присъствието му я объркваше не по-малко, отколкото нейното него, го накара да се почувства някак си по-удобно. Освен това беше проявила интерес към него.
— Не, не бива да искаш това от мен.
— Не само, че искам, а и настоявам. Ти… Ти… — В гнева си тя едва си поемаше дъх. Не, Кал нямаше да я накара да заеква. — Влизаш тук, включваш часовника си към компютъра ми и…
— Свързах го — започна той. — Ако ще работиш на нечий компютър, трябва да знаеш езика, на който се работи.
Либи стисна зъби.
— Хайде сега да ми кажеш как можа да свържеш ръчния си часовник с моя ПК.
— Към какво да го свържа?
Тя не може да сдържи самодоволната си усмивка.
— Към персоналния ми компютър. По-добре сам си възстановявай знанията за езика на компютъра. А сега, започвай с отговорите.
Кал нежно сложи ръцете си върху раменете й.
— Няма да ми повярваш.
— По-добре за теб ще е, ако ме накараш да ти повярвам. Този часовник да не е някакъв миникомпютър?
— Да. — Той се пресегна да го вземе, но Либи го изпревари и избута ръката му.
— Не го пипай. Никога не съм чувала за миниатюрен компютър, който изпълнява гласови команди, свързва се с персонален компютър и твърди, че в паметта му има над петстотин игри.
— Знам. — Кал видя разгневения й поглед. — Няма откъде да знаеш.
— Защо не ми кажеш откъде да купя един такъв часовник и да го подаря на баща ми за Коледа?
От добронамереният й хумор ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.
— Всъщност не вярвам този модел да излезе в близко време на пазара. Искаш ли да ти предложа нещо друго?
Тя го изгледа презрително.
— Като например истината!?
Методът за печелене на време очевидно беше най-подходящият подход. Хвана ръката й и сплете пръсти с нейните.
— Искаш да знаеш цялата истина или само част от нея?
— Шпионин ли си? — Последното, което очакваше от него, бе бурен смях. Започна като леко хихикане и прерасна в бурен, заразителен смях. Успя да я целуне по веднъж и от двете страни, преди да успее да го отблъсне. — Не ми отговори на въпроса. — Либи се освободи от прегръдката му. — Да не си агент от разузнаването?
— Кое те кара да мислиш така?
— Просто налучквам — отвърна тя и махна с ръка. Стана и закрачи из стаята. — Катастрофира по време на такава буря, в каквато никои нормален човек не би посмял да кара колата си, камо ли да пилотира самолет. Нямаш никакви документи за самоличност. Твърдиш, че не си военен, ала си облечен в някаква странна униформа. Обувките ти всеки момент ще се разпаднат, а същевременно имаш такъв часовник, на чийто фон ролексът изглежда като детска играчка. Повтарям, часовник, който освен всичко друго и говори! — Докато изричаше всичко това, то отново й прозвуча толкова абсурдно, че хвърли поглед към екрана, за да се увери, че не халюцинира. — Виж знам, че в разузнаването разполагат с доста напреднали технологии. Може твоят часовник и да не е като часовника на Джеймс Бонд, но…
— Кой е Джеймс Бонд? — попита той.
„Бонд, Джеймс. Агент номер 007. Въображаем герой, създаден през двадесетия век от писателя Ян Флеминг. Романите включват…“
— Изключи — нареди Кал и прокара нервно ръка през косата си. Един поглед към Либи му беше достатъчен да разбере, че бе загазил здравата. — Може би е най-добре да седнеш. — Тя леко поклати глава и седна на ръба на леглото. Въпреки че вече беше твърде късно за предпазни мерки, той откачи кабела от компютъра й и го пъхна в джоба си заедно с часовника. — Искаш обяснение, така ли?
Тя не беше сигурна вече. Обвинявайки се в страхливост, кимна с глава припряно.
— Да.
— Добре, ала те предупреждавам, че може и да не ти хареса. — Кал седна на нейния стол и преметна крак върху крак. — Когато катастрофирах, аз се връщах от рутинен полет до колонията Бригстън.
— Моля?
— Колонията Бригстън — повтори той и реши да направи решителната крачка. — На Марс.