Либи затвори очи и покри с длани лицето си.
— Не се занасяй, Хорнблоуър.
— Казах ти, че истината няма да ти се понрави.
— Искаш да ти повярвам, че си марсианец?
— Не ставай смешна.
Тя отпусна ръце в скута си.
— Аз ли ставам смешна? Сядаш тук и се опитваш да ми пробуташ някаква марсианска история, а после аз съм смешна? — И понеже нямаше какво да направи, докопа първата близка възглавница и я запрати в пространството, след което стана и закрачи нервно из стаята. — Виж, нямам никакво намерение да се ровя из личния ти живот. Дори и не очаквам кой знае каква благодарност, че в онази буря едва те довлякох до тук, но най-малкото, което искам от теб, е, да проявиш известно уважение. Сега се намираш в моята къща, Хорнблоуър, и аз заслужавам истината.
— Знам, че я заслужаваш. Това се опитвам да направя.
— Добре тогава. — Гневът очевидно не помагаше. Либи седна обратно на леглото и разпери ръце. — Значи ти си марсианец.
— Не, от Филаделфия съм.
— Аха… — Тя изпусна продължителна и дълбока въздишка. — Е, поне стигнахме донякъде. Каза ми, че когато си катастрофирал, си бил на път към Лос Анджелис.
— Да, катастрофирах с кораба си.
Чертите й останаха спокойни и невъзмутими.
— Говориш за космическия си кораб, така ли?
— Да, и така можеш да го наречеш. — Той се наведе напред. — Трябваше да променя маршрута си заради метеоритния дъжд. Тогава се отклоних от курса… После осъзнах, впрочем първоначално мислех, че имам някакъв проблем с навигационните уреди. Минал бях през някаква черна дупка. Черна дупка, която обаче не беше обозначена на картата.
— Черна дупка… — Вече не й беше до смях. Кал очевидно беше искрен. Вярва в нещата, които говори, каза си Либи и здраво стисна ръце в скута си. Травмите му явно бяха далеч по-сериозни, отколкото тя смяташе първоначално.
— Черната дупка е звезда, чиято материя се е свила под чудовищното налягане. Много компактна и плътна, с огромна сила на привличане, което всмуква всичко — звезден прах, газ, дори и светлина.
— Да, много добре знам какво е черна дупка. — Сега Либи мислеше разумно. Трябваше да се постарае да го успокои. Можеше да обърне всичко на шега, ала най-вече трябваше да прояви приятелски интерес към историята му. После да го сложи да си легне. — Значи, както си караше космическия кораб, изведнъж те погълна черната дупка и така катастрофира.
— Може да се каже и така. Но все още не съм наясно какво точно се случи. Затова свързах миникомпютъра си с твоя. Ще ми е нужна повече информация, за да изчисля как да се върна обратно.
— На Марс ли?
— Не, по дяволите. В двадесет и третия век.
Вежливата усмивка замръзна на лицето й.
— Аха, разбирам.
— Не, нищо не разбираш. — Стана и започна да обикаля из стаята. Бъди спокоен, повтаряше си наум. Не можеше да очаква от нея да повярва в нещо, което на самият него му бе трудно да повярва. — От векове насам се развиват всевъзможни теории за пътуване във времето. Прието е, че ако даден космически кораб развие необходимата скорост в траекторията си около Слънцето, може да премине през времето. Засега това, разбира се, са само теории, защото никой не е измислил как да се предпази от гравитацията на самото Слънце, което ще те изгори. Същото важи и за черната дупка. Ако гравитацията на черната дупка наистина ме бе привлякла, силата на притеглянето и радиацията щеше да раздроби кораба на парченца. Сигурно това, което се случи с мен, е било чист късмет. Ала въпреки това то си има своето обяснение. Вероятно съм се движил с точната скорост, на подходящата дистанция и под правилния ъгъл. И вместо гравитацията да ме засмуче, аз съм се отблъснал. — Кал дръпна пердето от прозореца и се загледа в притъмнялото небе. — И се приземих тук — два и половина века назад.
Тя стана и съчувствено го погали по рамото.
— Трябва да си легнеш.
Той не се обърна да я погледне, защото нямаше нужда.
— Не ми вярваш, нали?!
Либи отвори уста да му отговори, но осъзна, че не можеше да го излъже.
— Ти нали си вярваш.
Тогава Кал се извърна. В очите й се четеше състрадание.
— Тогава как би обяснила случилото се? — Той бръкна в джоба си и извади минито. — Ами това?
— Хайде, няма нужда да обясняваме каквото и да било. Извинявай, че те притесних, Кал. Ти явно си много изморен.
— Нямаш обяснение за това? — Той посочи часовника си и отново го пусна в джоба си. — Или за мен?
— Добре. Моята теория е, че участваш в някаква шпионска операция. Дори съм склонна да повярвам, че си към някой елитен в Централното разузнавателно управление. Сигурно ти е дошло в повече — стресът, напрежението и извънредната работа. Когато катастрофира, шокът и травмата са те докарали до ръба. Убедена съм, че вътрешно не одобряваш това, което си работил, и затова подсъзнателно си предпочел да си избереш гази история с другото време.