— Не съм ти крал колата, ами исках да я взема на заем — отговори в той, като се съмняваше, че разликата ще й направи някакво впечатление. — Мислех, че ще по-добре за теб, ако отида до мястото на катастрофата сам.
Беше му се доверила, за което се проклинаше постоянно. Беше го съжалила. Искаше да му помогне. Предателството и гневът в гърдите й я караха да стиска здраво юмруците си, докато не усети как ключът се забива в дланта и. Искаше да му помогне. Добре тогава. Така да бъде.
— Хайде, престани да мислиш. Мърдай се на съседната седалка.
— Прощавай, не те разбрах.
— Казах ти да се мръднеш нататък. Искаш да отидеш до мястото, където катастрофира, нали. Аз ще те закарам.
— Либи…
— Мърдай. Хорнблоуър или раната на главата ти ще си намери компания.
— Добре. — Кал се предаде, прехвърли краката си над скоростния лост и седна на мястото до шофьора. — После не ми казвай, че не съм те предупредил.
— Само мисълта, че ти съчувствах… — Той я наблюдаваше любопитно как пъхна ключа в ключалката, завъртя го на една страна и двигателят заработи. Радиото гръмна с всичка сила, чистачките на предното стъкло се замятаха с бясна скорост и парното задуха на най-силното. — Ти наистина си някакво чудо — измърмори тя, докато натискаше различни копчета.
Преди да му даде възможност за отговор, натисна съединителя, после го отпусна и същевременно натисна газта. Колата се понесе по тесния, кален път.
— Либи… — Кал прочисти гърлото си и се опита да надвика шума на двигателя. — Правех това, което смятам, че е най-доброто за теб. Не исках да те замесвам повече, отколкото вече си замесена.
— Много мило от твоя страна. — Тя дръпна скоростния лост назад и камъчетата под колата се разхвърчаха във всички посоки. — Просто ми кажи за кого работиш?
— Независим съм.
— Аха, разбирам. Значи продаваш, на който плати най-много, така ли?
Саркастичният й тон го изненада.
— Да, точно така. Кой ли не го прави?
— Някои хора не определят цена на лоялността си към държавата, в която са родени.
Той се хвана за главата. Не можеше да повярва, че Либи продължаваше да говори за шпионската история.
— Либи, аз не съм шпионин. Не работя за ЦУР.
— Не е ЦУР, а ЦРУ.
— Каквото и да е. Аз съм пилот. Превозвам провизии, хора и оборудване. Доставям ги до различните космически терминали, колонии и лаборатории.
— Пак започна старата песен на нов глас. — Тя стисна зъби и бясно премина през някакво поточе, като изпръска всичко наоколо. — Този път каква е версията? Междугалактически шофьор на тир ли?
Кал вдигна ръце и после отново ги пусна.
— Нещо такова.
— Повече не се хващам на тази въдица. Дори и не мисля, че си луд. Нито пък че си зашеметен от удара. Така че хайде стига.
— Стига какво? — Либи само го изгледа и той опита за последно да й обясни, ала този път спокойно. — Либи, всичко, което съм ти разказал, е самата истина.
— Стига! — Сигурно щеше да му зашлеви един шамар, ако и двете ръце не й бяха необходими за шофирането. — Сега се моля никога да не бях те срещала. Ти буквално се изтърси в живота ми, принуди ме да се притеснявам за теб, накара ме да усетя неща, които никой преди това не бе успял да предизвика у мен, и всичко се оказа една голяма лъжа.
Кал виждаше един-единствен изход от създалото се положение. За миг се пресегна и завъртя обратно ключа. Колата изръмжа и спря.
— Слушай ме внимателно. — Със свободната си ръка я хвана за пуловера и я обърна към себе си. — По дяволите. — Гласът му прозвуча като стон, когато видя лицето й. — Недей да плачеш. Не мога да го понеса.
— Не плача. — Тя яростно бършеше сълзите от очите си с опакото на ръката си. — Върни ми ключа.
— След малко. — Той я пусна и направи знак с отворена длан за временно примирие. — Не те излъгах, когато ти казах, че тръгвам тази сутрин, защото така е най-добре за теб.
Либи му повярва. Мразеше себе си, защото кал така лесно можеше да я убеждава.
— Моля те, кажи ми в каква беда се намираш?
— Добре, ще ти кажа. — Не можа да устои и я погали по навлажнената от сълзите буза. — След като открием мястото, където катастрофирах, ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
— Без повече усукване и нелепи истории.
— Обещавам, ще ти кажа всичко. — Той вдигна ръката й и притисна дланта си в нейната. — Имаш думата ми. — Кал сплете пръстите си с нейните. — Либи, кажи ми, какво те карам да усещаш?
Тя дръпна ръката си хвана волана.
— Не знам и сега не искам да мисля за това.
— Искам да знаеш, че никога не съм изпитвал подобни чувства към никоя жена преди. Иска ми се нещата да стояха по друг начин.
Той току-що й каза сбогом, осъзна Либи. Раздираща болка скова гърдите й.