— Недей. Нека сега насочим усилията си върху това, което трябва да се направи. — Тя се вторачи с празен поглед в пространството пред себе си. Той върна обратно ключа в ключалката. — Намерих те някъде там — показа му Либи и запали колата. — На завоя. Мисля, че идваше някъде оттам. Когато видях как падаш, имах чувството, че това стана отвъд онова било. — Смръщи се и вдигна ръка, за да вижда срещу слънцето. — Странно, като че ли ей там има огромна просека в гората сред дърветата.
Няма нищо странно, каза си Кал, като се имаше предвид, че корабът бе повече от седемдесет метра дълъг и около тридесет широк.
— Хайде да идем да погледнем.
Тя зави и пое по каменистия склон. Част от нея, все още нервирана, се надяваше, че трудният път ще го стресне. Но когато го погледна, той се усмихваше.
— Това е невероятно — извика Кал. — Не съм правил подобно нещо от дете.
— Радвам се, че ти доставя удоволствие. — Либи отново се съсредоточи в шофирането и не забеляза кога бе започнал да натиска подред различните бутончета на часовника си. Вълнението му се увеличи, когато едно от числата върху екрана започна да мига, посочвайки местоположението на кораба.
— Двадесет и три градуса на север.
— Какво?
— Натам. — Кал посочи с другата си ръка посоката. — Трябва да караме нататък. На два и половина километра оттук.
— Откъде знаеш?
Той нежно й се усмихна.
— Вярвай ми.
Изкатериха се до билото, където боровата гора се сгъстяваше. Разпръснатите тук-там дрянови храсти бяха напъпили, ала още не бяха цъфнали. Тя потръпна от хладното време, преди да изключи двигателя.
— Не мога да карам по-нататък. Ще трябва да вървим пеша.
— Не е далеч. — Кал вече бе скочил и й предлагаше ръка, за да слезе. — На не повече от стотина метра оттук е.
Либи не му подаде ръката си, а застана неподвижно, вторачила поглед в писукащия му часовник.
— Защо прави така?
— Защото сканира местността. Радиусът му е на не повече от десетина километра, но затова пък е изключително точен. — Той държеше ръката си с часовника протегната и я движеше в кръг. — И тъй като се съмнявам наоколо да има нещо друго, толкова голямо и метално като кораба ми, значи го открихме.
— Недей да започваш отново. — Тя си пъхна ръцете в джобовете и тръгна.
— Предполага се, че ти си учената — припомни й Кал и закрачи до нея.
— Точно така, именно защото съм учена знам, че нито е толкова лесно да те засмуче черната дупка, нито е възможно да паднеш посред Кламатите на връщане от Марс.
Той дружелюбно я прегърна през рамото.
— Ти си посветила цялото си внимание на миналото, а не на бъдещето, Либи. Никога не си виждала хората, които са живели преди два века, ала знаеш, че са съществували. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че хора съществуват и в бъдещето?
— Знам, че ще съществуват, обаче не очаквам да мога да ги почерпя с кафе. — Този човек не е луд, а е невероятно умен, прецени тя. — Каза ми, че ще ми кажеш истината, цялата истина, когато намерим самолета. Да знаеш, че държа на това. — Либи се извърна напред, след което замръзна. — Боже Господи…
На по-малко от десетина метра пред себе си видя огромна дупка в гората. Същата тази дупка, която беше забелязала от долната страна на билото. Като че ли бе изсечена с огромен сърп, поваляйки с един откос вечнозелените дървета и растящите под тях храсталаци. Ширината на дупката бе около тридесет метра.
— Но скоро тук не е имало пожари… — Наложи й се да ускори крачка, за да го настигне. — От какво ли е станало това?
— От това. — Когато стигнаха до ръба, Кал посочи напред. Там, загнезден в скалистата земя, се мъдреше неговият кораб. Наоколо се валяха множество отсечени дървета, някои повече от петнадесет метра дълги, сякаш готови за извозване. — Не се приближавай, докато не измеря радиацията — предупреди я той, ала се оказа, че няма от какво да се притеснява. Тя не можеше да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Стоеше като вцепенена.
Като използва часовника си. Кал направи необходимите измервания и даде знак с глава.
— Всичко е в допустимите норми скокът във времето явно е неутрализирал наднормената радиация. — Той отново я прегърна през рамото. — Хайде, ела да влезем. Ще ти покажа всичко.
Замаяна и смълчана, Либи го последва. Беше нещо огромно като къща. Не приличаше на нито един самолет, които бе виждала. Сигурно бе някой секретен военен експеримент. Ето защо Кал говореше така уклончиво. Но със сигурност сам човек не би могъл да управлява подобна машина.
Предната му част бе най-тясната. Приличаше на куршум, компактна структура, която се разширяваше в основната част. Нямаше крила. При тази мисъл я сви стомахът. Формата й напомни за подводниците, които кръстосваха морското дъно.