Уловен бе в някакъв миг от живота си. Точно това бяха снимките — улавяха мигове във времето. Точно както сега Кал бе уловен от друго време. Либи вдигна ръка, за да погали мъжа на снимката, но изведнъж се спря.
Важното бе да не забравя, че той бе тук, докато не намери начин да си тръгне. Кал си имаше друг живот в друг свят. Чувствата й към него бяха невъзможни. Точно толкова невъзможни, замисли се тя и допря студеното шише до лицето си, колкото бе фактът, че в момента се намираше в кораб, създаден да пътува из космоса.
Либи усети внезапна умора и седна на леглото. Цялата тази история беше налудничава. А най-ненормалното от всичко бе, че тя се влюби за пръв път в живота си. И мъжът, когото обичаше, скоро щеше да бъде далеч извън нейния обсег. Либи въздъхна и се изтегна върху хладните, гладки чаршафи. Може би най-накрая всичко щеше да се окаже сън.
Час по-късно той я откри там да спи, свита в леглото му. Спеше, както когато я видя за пръв път в нейната къща. Гледката го накара да изпита странно, непривично чувство.
Беше прекрасна, ала вече не само красотата й го привличаше. В нея имаше нещо мило, съчетание от състрадание и стеснителност. У нея имаше сила и страст. И невинност — невероятна, пленителна невинност. Искаше му се да отиде при нея, да я събуди и да прави любов с нея по най-милия и най-нежен начин, на който беше способен.
Но тя не бе за него. Щеше му се да бъде като в приказките. Сънят й да продължи стотици години — поне още около двеста и петдесет и тогава да я събуди и да покори сърцето й.
Ала той не бе принц. Беше обикновен човек, поставен в необикновени обстоятелства.
Приближи се до леглото и понечи да я завие с одеялото. Либи се обърна и изстена. Неспособен да устои на предизвикателството, Кал се наведе и я погали по бузата. Тя се събуди.
— Кал, сънувах невероятен сън! — Тогава окончателно се разбуди и се втренчи в каютата. — Значи не е било сън.
— Не, не е. — Той седна до нея. Въпреки че постоянно се укоряваше за помислите си, не можа да отрече удоволствието, което му достави да сподели с нея леглото, макар и само като приятел. — Как се чувстваш?
— Все още доста объркана. — Либи приглади с пръсти косата си назад, за да я махне от лицето си, но после изведнъж я пусна обратно. — Извинявай Кал, май бях заспала. Вероятно мозъкът ми е имал нужда да се изключи за малко.
— Наистина, всичко, което се случи, е малко повече, отколкото човек би могъл да понесе наведнъж. Либи?
— Да. — Тя оглеждаше каютата, като се опитваше да смели цялата информация, погълната, преди да заспи.
— Извинявай, трябва да го направя. — Той страстно я целуна. Все още бе топла и отпусната от съня. Не можеше да й обясни колко силно жадуваше да се докосне до нея. Инстинктивно Либи понечи да го докосне по рамото. Ала така си и остана.
Наложи му се да събере цялата си воля, за да устои да не я докосне отново. Нарастващата страст го разяждаше отвътре, но Кал успя да я овладее.
— Излъгах те — измърмори той, а погледът му продължаваше да докосва устните и. — Изобщо не съжалявам за това, което току-що направих. — Кал стана от леглото. Тя също се изправи и всячески се стараеше да успокои треперещите ся пръсти и да не чопли повече подгъва на пуловера си.
— Това твоето семейство ли е?
— Да. — Той се взираше в снимката и му се искаше животът му сега да е тъй лесен, колкото по времето, когато бе направена фотографията. — Това са брат ми Джейкъб и родителите ми.
Без съмнение в гласа му се усещаше обич и преданост. Трогната от чувствата му. Либи го погали по ръката.
— Това ли е Джейкъб? — попита го тя и посочи мъжа от едната му страна. — Но те изглеждат прекалено млади, за да бъдат твои родители.
— Не е толкова трудно да изглеждаш млад. Така де, след време няма да бъде толкова сложно.
— А това къщата, в която живеете ли е?
— Аз съм израснал в този дом. Намира се на около двадесет километра извън града.
— Не се тревожи, ще успееш да се върнеш при тях. — Либи едва сподави собствените си чувства. Любовта, без значение колко внезапно се бе появила и колко дълбоко я бе разтърсила, беше безкористна. — Сега си помисли за историята, която ще им разкажеш.
— Ако си спомня изобщо нещо.
— Не би могъл да забравиш всичко. — Вероятността всичко случило се да бъде изтрито от паметта му я прободе болезнено. Не можеше да понесе мисълта, че би могъл да я забрави, че един ден и собствените й спомени нямаше да съществуват повече. — Ще ти напиша всичко, за да го прочетеш някога.
Кал се отърси от черногледото си настроение и се обърна към нея.
— Ще съм ти много благодарен, ако го направиш. Ще ми позволиш ли да се върна с теб?