Ресторантът бе празен и тънеше в сумрак. Във въздуха се носеха всевъзможни аромати на подправки. В ъгъла имаше джубокс, от който се носеше един от 40-те най-добри хитове за момента. Имаше табелка, която приканваше гостите на ресторанта да се настаняват сами. Либи го поведе към ъгловото сепаре.
— Пицата тук наистина е хубава. Ял ли си преди такова нещо?
Кал заби пръст във втвърдения восък около гърлото на бутилката при основата на свещта.
— Някои неща надживяват своето време. Пицата е едно от тях.
Сервитьорката дойде до тяхната маса. Униформата й завършваше с престилка, на чиито нагръдник се мъдреше името на пицарията „Рокис“, подчертано с няколко пръски доматен сос. Тя сложи две книжни салфетки до подложките за хранене, щампирани с картата на Италия.
— Една голяма пица — поръча Либи, като имаше предвид глада на Кал. — Допълнително чушки и сирене. Искаш ли бира?
— Да. — Той откъсна ъгълчето на салфетката и започна да го върти на топче между палеца и показалеца си.
— Една бира и една диетична кока-кола.
— Защо всички тук пазят диети? — попита Кал, преди сервитьорката да се отдалечи достатъчно, за да не чуе въпроса му. — Почти всички реклами се занимават с намаляването на телесното тегло, утоляването на жаждата с диетични напитки и воденето на екологичен живот.
Либи не обърна внимание на учудения поглед през рамо, с който сервитьорката я удостои, отдалечавайки се.
— В наше време обществото е вманиачено на тема здраве, хранене и физика. Ние броим калориите, добавяме си желязо в храната и наблягаме на киселото мляко. И на пицата, разбира се — допълни тя с усмивка. — Рекламите отразяват настоящите тенденции.
— Аз одобрявам твоята физика.
Либи прочисти гърлото си.
— Благодаря ти.
— И лицето ти — добави той усмихнато. — И начина, по който звучи гласът ти, когато си смутена.
Тя звучно въздъхна.
— Защо не послушаш малко музика?
— Музиката отдавна спря.
— Можем да си пуснем още.
— На какво?
— На джубокса. — Почувства се приятно, стана от стола и му подаде ръка. — Ела, можеш сам да си избереш песен.
Кал застана до шарената машина и се вгледа в заглавията на песните.
— Тази — реши той. — И тази, и онази. Как се пуска това чудо?
— Най-напред трябва да сменим дребни.
— О, стига толкова смени. Достатъчно ми беше.
— Не ме разбираш, Кал. Трябва да сменим дребни пари. Монети. — Либи зарови из чантата си. — В двадесет и трети век не използвате ли монетите като разменна единица?
— Не. — Той пое металната дребна паричка от ръката й и я заразглежда. — Но съм чувал за тях.
— В днешно време тези пари се използват, и то често с презрение. — Тя я взе от ръката му и заедно с още две други монети я пусна в цепнатината. — Еклектичен избор, Хорнблоуър. — Наоколо се разнесе бавна романтична музика.
— Какво е това?
— Розата. Балада — обикновена песен, дори и за днешно време, предполагам.
— Искаш ли да танцуваме?
— Да. Не ми се случва често, но… — Той я придърпа към себе си и заглуши думите й.
— Кал…
— Шшт. — Той сведе глава над косата й. — Искам да чуя текста. — Те затанцуваха, като се полюшкваха в такт с музиката, разнасяща се от тонколоните. Майката на съседната маса с двете боричкащи се деца се подпря с лакът на масата и ги загледа с наслада и известна завист. През стъкления прозорец към кухнята се виждаше мъж с гъсти мустаци, който месеше тестото за пиците. — Тъжна е.
— Не. — Либи можеше да заспи като нищо, сгушила глава на рамото му, поклащайки се леко в техния вътрешен общ ритъм. — Разказва се как любовта може да оцелее.
Думите отлетяха. Очите й бяха все още затворени, ръцете й обвити около него, когато следващата песен изгърмя със страшен писък и бесни барабанни удари.
— Ами тази?
— Разказва как да останеш завинаги млад. — Засрамена, тя се отдръпна от него. Още повече, че видя вперените — погледи на останалите посетители. — Трябва да седнем.
— Искам да потанцуваме още малко.
— Някой друг път. Хората обикновено не танцуват в пицариите.
— Добре. — Кал примирено се запъти през заведението към тяхната маса. Питиетата им ги очакваха вече. Също както Либи, когато опита аромата на виното в каютата му на кораба, той се почувства изключително добре, като усети познатия вкус на американската бира. — Също като у дома.
— Извинявай, че не ти повярвах още в началото.
— Мила, аз самият не си повярвах първоначално. — Без никакво затруднение Кал съвсем непринудено се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Кажи ми, какво правят хората в днешно време, когато излязат за първи път на среща?