— Ами… Те… — С палец той нежно разтриваше ставите на пръстите й, от което пулсът й се ускори. — Ходят на кино или на ресторант.
— Искам пак да те целуна.
Погледът й притъмня.
— Не мисля, че това е…
— Нямаш ли желание да те целуна?
— Ако тя не иска — В този момент се беше появила сервитьорката, която стовари пиците им на масата. — Смяната ми свършва в пет.
Кал се засмя и придърпа едно парче пица към картонената си чиния.
— Я, каква отзивчива жена, ала да ти кажа право, теб те предпочитам.
— Страхотно — Либи отхапа едно парче. — Винаги ли си такъв язвителен?
— В повечето случаи, да. Но аз наистина те харесвам много. — Той изчака малко. — Сега се очаква да ми кажеш, че и ти ме харесваш.
Тя отхапа за пореден път и започна старателно да дъвче.
— Мисля по въпроса. — Взе салфетка и си обърса устата. — Измежду всички мъже от двадесет и третия век, които съм срещала, ти си най-хубавият.
— Така. А сега ще ме заведеш ли на кино?
— Мисля, че ще се справя.
— Като на първа среща ли? — Кал отново взе ръката й в своята.
— Не. — Либи внимателно я издърпа. — По-скоро като научен експеримент. Ще го сметнем като част от твоята образователна програма.
Сега усмивката отново се появи на лицето му. Бавно, без затруднения и несъмнено със застрашителни нотки.
— Въпреки това, тази вечер ще те целуна още веднъж за лека нощ.
Когато се върнаха в къщата, вече тъмнееше навън. Либи беше преуморена. Тя отвори вратата и гневно хвърли чантата си на дивана.
— Не съм ти правил никакви сцени — настояваше Кал.
— Не знам там, откъдето идваш, как му викат на това, да те накарат да си тръгнеш по средата на прожекцията, ала тук на подобно поведение му викаме правене на сцена.
— Аз само се изразих леко критично по отношение на филма. Никога ли не си чувала за свободата на словото?
— Хорнблоуър — Либи се спря, вдигна предупредително ръка и пое към шкафа с брендито. — Да изразиш на висок глас на мнение по време на прожекция, че филмът не представлява нищо повече от някаква космическа боза, със сигурност не означава да се придържаш към хартата за правата на човека. На такова поведение му казват неприлично.
Той сви рамене и се друсна на дивана, като сложи краката си на малката масичка.
— Е, хайде де, Либи. Що за тъпотия беше цялата тази история за извънземните галактически чудовища, които нападат Земята. Имам братовчед в Галактиката. И той изобщо няма такива всмукателни вендузи по лицето си.
— Трябваше да се сетя да не те водя на научнофантастичен филм. — Тя отпи от брендито. След което, като прецени, че грешката бе толкова нейна, колкото и негова, наля още една чаша. — Това е фикция, Хорнблоуър. Фантазия, измислица.
— Гадно беше.
— Добре де. — Подаде му чашата. — Но в салона имаше хора, които си бяха платили, за да гледат филма на спокойствие.
— Какво ще кажеш за онези същества, които изсмукваха водата от човешките организми? Ами после онази глупост с космическите измамници, които бродят из Галактиката и стрелят с някакви си лазерни оръжия? Имаш ли изобщо представа как са населени тези пространства?
— Не, нямам. Ще ти кажа как ще постъпим. Следващият път ще те заведа да гледаш уестърн. Подсети ме също така и да не ти позволявам да гледаш по телевизията „Междузвездни войни“.
— „Междузвездни войни“ е класика — отвърна той и я накара искрено да се разсмее.
— Няма значение. Знаеш ли, вече съм ужасно изтощена. Цяла сутрин прекарах в истински космически кораб, а след това ходих на кино и така и не можех да видя нищо от филма. Умът ми не го побира всичко това.
— По-нататък ще ти се изясни. — Кал чукна с чашата си нейната и я прегърна през рамото. В стаята беше уютно. Уютът съчетаваше приглушената светлина с топлината от брендито и уханието на жената до него. Неговата жена, макар и само за малко. — Тук ми харесва доста повече, отколкото в киното. Разкажи ми за Либърти Стоун.
— Няма много за разказване.
— Разкажи ми, за да мога да го отнеса със себе си, когато си тръгна.
— Родена съм тук, както вече ти споменах.
— На леглото, на което сега спя аз.
— Точно така. — Либи отпи още една глътка и се зачуди дали я сгря брендито, или представата как той си ляга на старото легло. — Майка ми изработваше тъкани. Правеше одеяла, гоблени и черги. Продаваше ги чрез обяви в местния вестник, докато баща ми се занимаваше със своите билки, които отглеждаше в двора ни.
— Бедни ли са били?
— Не, те просто бяха типичните деца на шейсетте години.
— Това не го разбрах.
— Трудно е за обяснение. Искаха да бъдат по-близо до природата, по-близо един до друг. Това бе собственият им дял от бунта срещу властта на материалното, срещу световното насилие, срещу обществените порядки на своето време. Така че, тогава нашето семейство живееше тук, а майка ми продаваше нещата си в околните градове. Един ден се появи някакъв търговец на произведения на изкуствата, който бе дошъл по нашите земи на почивка със семейството си. — Тя се усмихна на чашата си. — Останалото, както се казва, е само една история.