Но можеше да й го покаже. Щеше да й го покаже.
В един миг Либи се рееше в безтегловност, а в следващия препускаше бясно. След това вече летеше. Любовта с него представляваше безброй различни вкусове, състояния, буря от усещания, симфония от звуци. Ръцете му бяха непоносимо нежни, в пълен контраст с драскащата му брада по кожата й. От мига, в който си позволи свободата да докосва тялото му, откри, че то бе подвластно на всяко едно нейно движение, сякаш бе оголена жица — мускулите му се свиваха, а кожата му като че ли трептеше.
Искаше й се да може да мисли, да анализира всяка една секунда, ала единственото, на което беше способна, бе да се наслаждава.
Леко, толкова невероятно леко бе докосването, че й се стори като илюзия, думите, ръцете му и лунната светлина около нея. Тогава дойде пламтящата страст, удивително реална. Тя й се предаде всецяло. На него. Той я повдигна, така че се озоваха на колене в центъра на леглото, преплетени един в друг. Ласките станаха по-настойчиви, дори груби, дишането се учести до задъхване. Плъзгане на пръсти навсякъде, притискане на пулс до пулс, Либи не можеше да си поеме дъх. Тя отхвърли глава назад, тялото й се изви, притиснато в неговото. Кал изстена и стовари жадните си устни върху гърлото й.
Ноктите й се впиха в гърба му. Болката го възбуди още повече. Страстта бе по-жива, по-дива и по-свободна, отколкото можеше да си представи. Либи бе отворена за него. Само за него. Той полудя при мисълта, че тя щеше да му отдаде това, което не бе дала на никой друг мъж.
Но нежно. Кал се отдръпна назад и отпусна собственическата си прегръдка в нежна ласка. Когато се наклони, за да целуне гърдите й, стон на удоволствие се изтръгна и от двамата. Използваше езика си да я дразни, зъбите си да я предизвикват. Усещаше как кожата й настръхва под ръцете и устните му.
Либи бе малка, крехка, деликатна. Това помагаше да й покаже нежността, която искаше да й докаже, че съществува. Ала когато се отпусна върху леглото и понечи да я прегърне отново, в ръцете му се усещаше сила и настойчивост.
Толкова дълго. Тези мисли се явяваха и изчезваха в мисълта й, докато той правеше всичко това с нея, за нея, всичко, което тя дори не подозираше, че съществува. Бе чакала толкова дълго да й се случи. Бе чакала него. Бе откликнала на ласките му свободно и напълно. Любовта й към него бе инстинктивна. Либи не осъзнаваше какво щастие му носеше насладата й от света, чиято врата сега й отваряше Кал.
Той използва всичките си умения да я изведе отвъд първоначалните тръпки на първичното удоволствие в кадифения свят на истинската любов. Тя бе невинна, непокварена и това още повече го завладя. Кал проникна в нея и Либи затвори света около него. Получи се сливане на тела, сърца и време.
Облаци. Тъмни, сребърни облаци. Либи се носеше на един от тях. Искаше й се да остане върху него завинаги. Ръцете й се плъзнаха от него, изтръпнали, и намериха спокойствие върху гладките чаршафи. Нямаше сили да ги вдигне отново и да го прегърне. Нямаше сили и да заговори. Искаше да му каже да не помръдва. Да остане така завинаги. Със затворени очи и усещайки тялото му така идеално слято с нейното, тя долавяше всеки удар на сърце го му.
Коприна. Кожата й бе като топла, нежна коприна. Той знаеше, че никога няма да й се насити. Заровил лице в косите й, леко започна да се спуска на земята. Как можеше да й обясни, че никой не го бе карал да се чувства така преди? Как да й кажеше, че в този миг се бе почувствал повече у дома си, отколкото през всичките тези години в собствения си свят или в небето, което толкова обичаше? Как да приемеше, че бе открил жената на живота си на място и във време, където бе абсолютният странник?
Нямаше да мисли за това. Кал се обърна и я целуна по врата. Докогато беше възможно, щеше да живее от миг за миг.
— Господи, колко си хубава. — Той се подпря на лакът, за да може да я погледне в очите, за да може да се наслади на красотата й в бледата лунна светлина. Лицето й сега бе поруменяло, носеше ясните следи от любовта. Погледът й беше все още замъглен от отшумяващата страст. — Невероятно красива. Кожата ти е все още топла. — Започна да я целува така внимателно, сякаш бе някакво вълшебство, на което не можеше да устои и трябваше да се наслаждава бавно.
— Мисля, че никога вече няма да почувствам студ. — Сега усети само чисто желание. — Кейлъб… — Дъхът й спря. — Караш ме да се чувствам…