— Мирише приятно.
— Мои специалитет е. — Либи въздъхна продължително, ала тихичко и приседна до него. — Ще се справиш ли сам?
— Да. Завива ми се свят, само когато се изправя. — Кейлъб пое чинията и се зае да утоли глада си. След първата хапка я погледна учудено. — Истински ли са?
— Истински? Разбира се, че са истински!
Усмихнат, той гребна повторно.
— Не съм ял истински яйца откакто… Не помня откога.
Тя си спомни, че беше чела някъде как в казармата военните ядат някакви заместители на яйцата.
— Това са истински яйца от истински кокошки. — Лакомото му хранене я накара да се засмее. — Мога да ти сипя още, ако искаш.
— Това трябва да ме засити. — Кейлъб я погледна, за да я види как отпива от неизменната чаша чай, която държеше в ръка. — Май още не съм ти благодарил, че ми помогна да се спася.
— Въпрос на случайност. Просто бях на правилното място в подходящото време.
— Защо си тук? — Имаше предвид къщичката. — На това място.
— Може да се каже, че съм на нещо като почивка. Аз съм антроположка и току-що привърших няколкомесечните си изследвания на терен. Сега работя върху дисертацията си.
— Тук?
Либи се зарадва, че й спести обичайните забележки, че била прекалено млада, за да бъде научен работник.
— А защо не? — Тя взе празната му чиния и я премести настрана. — Тук е тихо и спокойно, като изключим самолетните катастрофи от време на време. Как са ребрата ги? Болят ли те?
Той се погледна и за първи път забеляза синините по тялото си.
— Не, не ме болят, съвсем леко усещам, че са натъртени.
— Знаеш ли, че си голям късметлия? Като изключим раната на главата, ти се отърва със съвсем леки драскотини и синини. Като видях как се тресна в земята, не очаквах да намеря жив човек.
— Аварийният контрол… — В главата му изплуваха смътни спомени, че прави отчаяни опити да натисне някакви ръчки. Светлини, после проблясъци, ехо от предупредителни сирени. Опита се да докара всичко това на фокус, да се концентрира, но всичко се разпадна.
— Ти да не си пилот-изпитател?
— Какво? Не. Не мисля. — Либи го погали съчувствено по ръката. После се стресна от дълбочината на реакцията си и я отмести отново. — Не обичам загадките — измърмори Кейлъб.
— Аз пък съм луда за пъзели, така че ще ти помогна да наредиш този.
Той извърна глава така, че очите им се срещнаха.
— Резултатът може и да не ти се хареса.
Лека тръпка на неудобство премина през нея. Хорнблоуър щеше да бъде достатъчно силен. Когато травмите му минеха, тялото му щеше да възвърне силата си такава, каквато усещаше, че притежава съзнанието му. Сега бяха сами… Толкова сами, колкото и най-усамотените хора на света не можеха да бъдат. Тя отхвърли тези мисли и се зае да пие чая си. Какво можеше да направи? Да го изхвърли заедно със сътресението, което беше получил, навън на дъжда ли?
— Няма да разберем, докато не добием яснота. Когато бурята утихне, може би до ден-два, ще мога да те заведа на лекар. Междувременно ще ти се наложи да ми се довериш.
Така и направи. Не можеше да обясни защо, ала от първия миг, когато дойде в съзнание и я видя как седи на стола срещу него, разбра, че тя бе човек, на когото можеше да се вярва. Проблемът бе, че не знаеше дали би могъл да разчита на себе си и дали тя можеше да му има доверие.
— Либи… — Тя се обърна към него и в този миг той забрави какво искаше да й каже. — Имаш хубаво лице — измърмори и видя как очите й изведнъж станаха бдителни. Прииска му се да я докосне, просто усети, че трябва да го направи. Но само като посегна към нея, Либи скочи и се отдръпна.
— Мисля, че трябва да си починеш. Горе има спалня за гости. — Сега тя говореше припряно. Думите й излизаха бързо и звучаха остро. — Снощи не можах да те пренеса дотам, ала горе ще ти е по-удобно.
Кал я изгледа продължително. Не беше свикнал жените да му бягат. Замисли се върху случилото се, докато не осъзна, че всичко бе реалност. Но нали когато между мъжа и жената съществуваше привличане, останалото бе лесно? Вероятно усещанията му го подвеждаха, ала в едно бе убеден — привличане имаше и от двете страни.
— Обвързана ли си?
Либи го изгледа с вдигнати вежди.
— Дали съм какво?
— Обвързана. Имаш ли си някого?
Това я накара да се засмее.
— Странен начин на изразяване. Не, точно сега не съм обвързана. Нека ти помогна да се качиш горе. — Подаде му ръка, преди да бе успял да се надигне сам. — Ще оценя жеста ти, ако се завиеш с одеялото.