— Наистина си полудял… А вие нямате ли си сапунки?
— Имаме, ала никога не съм имал време да гледам такива филми. Стана ми ясно, че това могат да си го позволят само хората, които работят вкъщи.
— Хората, които работят вкъщи. — Либи повтори изречението, защото й хареса безличната му форма. — Не аз ти зададох всичките тези въпроси, нали. — Сега подпря брадичка на коленете си. — Когато се върнем вкъщи, ще трябва внимателно да опишем всичко, което се случи с теб.
Той я погали нежно по рамото.
— Абсолютно всичко ли?
— Всичко, подходящо за четене. Докато пишем и подреждаме нещата, които ще отнесеш в капсулата, ти можеш да попълниш знанията ми за бъдещето.
— Добре. — Кал стана от леглото. Може би наистина би било по-разумно, ако и двамата имаха работа през следващите няколко часа. Пресегна се да си вземе панталоните и забеляза полароида, който също се валяше на земята. — Това пък какво е?
— Фотоапарат. Самопроявяващ се. Снимката е готова за около десет секунди.
— Така ли? — С невероятна изненада той го заразглежда. Когато навършваше десет години, някой му подари подобен апарат, който имаше сходни функции. Неговият апарат обаче се побираше в шепата му. Освен това на него имаше часовник, показваше температурата в стаята и имаше вградено музикално устройство.
— Кал, лицето ти отново придоби онова недоумяващо изражение.
— Извинявай. Как го правиш? Кое копче натискаш?
— Това там… Не! — Но вече беше късно. Той успя да я улови и запечата на снимка. — Да знаеш, че хора са били убивани и за далеч по-незначителни деяния.
— Мислех, че искаш да имаш снимки — отвърна Кал логично, докато държеше в ръката си оформящата се снимка.
— Но аз съм гола.
— А, да — усмихна се той. — Снимката не е лоша. Въпреки че не е триизмерна, човек добива представа за формите ти, доста секси при това. — Тя сграбчи чаршафите, уви ги около себе си и тръгна след него, протегнала ръка. — Искаш да се видиш? — Кал продължаваше да държи снимката така, че Либи да не може да я достигне, ала все пак да може да я види. — Господи, обожавам, когато се изчервяваш.
— Не се изчервявам. — Повтаряше също така и че не се смее, докато се опитваше да си придърпа дрехите, за да се облече. Той обаче не й даваше и тях.
Когато излязоха от кораба, сенките вече бяха станали продълговати. След кратка дискусия стигнаха до решението да завържат въздухопеда на Кал към багажника на джипа и да се качат двамата заедно в колата.
— Нямаше да е зле, ако имахме някакво въже — подзе тя.
— За какво ти е? — Той направи възел под седалката на въздухопеда и издърпа двата края на каишите отпред.
Либи сви рамене.
— Е, щом като предпочиташ да го направим по лесния начин. — Тя се наведе напред, запъна краката си здраво в земята и се подготви за вдигане.
— Какво правиш?
— Ще ти помогна да го вдигнем. — Подхвана здраво машината отдолу и издуха падналия кичур коса от очите си. — Хайде хващай и ти.
Кал щеше да се пръсне от смях, но успя да запази самообладание.
— Добре, ама гледай да не се сецнеш.
— Не се тревожи. Имам опит. Знаеш ли колко оборудване съм пренесла, когато сме ходили да заснемаме разкопки и различни обекти?
— Не, нямам представа. — Той й се усмихна.
— Достатъчно много. Хайде, ще го вдигнем на три. Едно, две, три! — Либи щеше да припадне от учудване, когато с този си напън, без никакво усилие, вдигна въздухопеда на нивото на раменете си. Това съоръжение не тежеше повече от десетина килограма. — Хорнблоуър, ти си правиш шеги с мен!
— Благодаря ти за помощта. — Той набързо пристегна въздухопеда. — Този път ще ми дадеш аз да карам. Хайде де, Либи. Тук няма кой да ни види.
Тя бръкна в джоба си и извади ключовете, а Кал се отправи към мястото на шофьора.
— Между другото, ти така и не ми показа шофьорската си книжка.
— И да ти я покажа, няма никаква полза от нея. Либи, помисли, щом успявам да пилотирам това — посочи той кораба до тях. — Не смяташ ли, че колата ти не би трябвало да ми се опре. Просто искам да видя какво е усещането.
Тя му метна ключовете.
— Само не забравяй, че това превозно средство остава на земята.
— Ясно — с вид на зарадвано дете, Кал се намести на шофьорското място. — Това нещо се управлява със скорости, нали?
— Очевидно.
— Какъв е този педал!?
— Това е съединителя — бързо му отвърна тя и се запита дали току-що не повери живота си в Божите ръце.
— О, да. Съединител. Това не е ли онова съоръжение, чрез което се сменят скоростите? Колкото по-висока предавка, толкова по-голяма скорост. Нали това е идеята на този педал? А другия педал? Онзи до него?