— Това е спирачката. Внимавай много със спирачките, Хорнблоуър. Бъди особено внимателен със спирачките.
— Не се тревожи. — Той я изгледа предизвикателно, след което завъртя ключа на стартера. Колата се понесе назад и спря с трясък. — Секунда, мисля, че сега нещата вече са наред.
— Наред ще са, когато изведеш автомобила на пътя.
— На кое?
Въпреки, че дланите й бяха доста влажни, Либи хвана волана и му показа накъде да кара.
— Карай бавно и се опитай да държиш волана изправен. Карай напред.
— Без проблеми. — Ландроувърът измина първите няколко метра с ужасни подскоци, което принуди Либи да се хване с две ръце за таблото и да започне да се моли. Кал истински се забавляваше и леко се разочарова, когато пътят се оправи. — Виждаш ли, няма нищо.
— Само гледай да караш по шосето. О, Господи! — Либи закри лицето си с ръце, за да не види как колата ще се натресе с всичка сила в едно дърво.
— Винаги ли изпадаш в такива истерии, когато някой друг кара? — попита той спокойно, докато сръчно заобикаляше дървото.
— Мога дори да те намразя. Бъди сигурен.
— Отпусни се, миличка. Сега ще се поразходим малко.
— Кал, би трябвало да се заемем с…
— Хайде да се позабавляваме малко. Не си ли казва така?
— Да, горе-долу. — Тя прехапа устни и се вкопчи за предпазния колан. — Както и да е, няма значение. Аз предпочитам да си живея дълъг и скучен живот.
Той се спусна рязко по каменистото нанадолнище, сякаш бе роден зад волана.
— След летенето, шофирането може би е второто най-хубаво нещо в света. — Кал я стрелна с поглед. — Е, може би не точно второто, ала е близо…
— Някои от най-важните органи в тялото ми са се откачили и се реят свободно. Кал, недей, ще минеш точно през средата на… — Водата плисна шумно нагоре, образувайки две прекрасни завеси от двете страни на джина. Либи бе останала без дъх, когато се озоваха на отсрещния бряг. — На реката — довърши тя вяло изречението си, докато вадеше от очите си мокри кичури коса. Не по-малко мокър от нея, той се зарадва, обърна колата и се засили да мине втори път през реката. Либи чу собствения си смях, щом водата я изплиска отново. — Ти си луд. — Колата се понесе над земята, след което се приземи с трясък. — Но с теб не е скучно.
— Знаеш ли, че ако на тази кола й се направят някои модификации, ще направи страхотен фурор у нас. Не знам защо не ги правят повече. Ако й изработя прототип, рейтингът ми ще изхвърчи до небесата.
— Никъде няма да ми взимаш колата. Имам да изплащам още четиринадесет вноски.
— Само си го помислих. — Можеше да се забавлява да кара с часове. Времето обаче захладняваше и тя започна да трепери. Кал обърна колата към къщата.
— Имаш ли някаква представа къде се намираме?
— Разбира се. На около двадесет градуса североизточно от кораба. — Погали я по мократа коса. — Казах ти, че съм добър навигатор. Искаш ли, като се върнем, да си вземем топъл душ? После ще си запалим камината и ще пийнем по едно бренди. А след това… — Той удари рязко спирачките. Пред тях с почти маршово темпо вървяха трима туристи.
— По дяволите. Тук почти не се среща жив човек толкова рано в сезона и всички го знаят. — Един бърз поглед й беше достатъчен, за да прецени, че тези хора не бяха истински туристи. Не си бяха махнали етикетите от туристическите обувки и останалите принадлежности.
— Ако продължат в тази посока, до час-два ще се натъкнат на кораба.
Либи преглътна паническия ужас, който я бе обзел, и се усмихна на хората.
— Здравейте.
— Добър ден. — Мъжът, който бе с огромна физика, як и на около четиридесет години, се облегна на джипа. — Вие сте първите, които срещаме от сутринта.
— Туристите избягват да минават по този път.
— Точно затова ние решихме да минем оттук, нали, Сузи? — Той потупа по рамото красивата, ала изтощена до крайност жена до себе си. Нейният отговор се сведе до едва доловимо кимане. — Ранкин. Казвам се Джим Ранкин. — Мъжът хвана ръката на Кал и здравата я разтресе. — А това са съпругата ми Сузи и синовете ни Скот и Джо.
— Радвам се да се запознаем. Аз съм Кал Хорнблоуър, а това е Либи Стоун.
— Значи, екскурзия на четири колела?!
Либи забеляза празния поглед на Кал и пое инициативата.
— Ние тъкмо се връщаме.
— Да, влаченето на раници е работа за нас — усмихна се широко Джим.
За по-малко от десет секунди човек можеше да прецени, че единственият от групата, ентусиазиран да изкачва планината пеша, бе Джим. Този факт можеше да се превърне в предимство за тях.
— Откъде идвате?
— Тръгнахме от Биг Виста. Там има малък, добре уреден къмпинг, но беше прекалено пренаселен. Исках да покажа на жена си и на децата що е истинска дива природа.