Либи прецени, че момчетата бяха на не повече от тринадесет и петнадесет години. И двамата изглеждаха така, сякаш бяха на края на силите си. Даде си сметка за разстоянието до Биг Виста и изобщо не се учуди защо момчетата изглеждаха по този начин.
— Доста път сте извървели.
— Ние сме яки. Нали, момчета?
И двете депа го изгледаха нещастно.
— Нали не смятате да продължите по билото нагоре? — запита Либи, ръкомахайки.
— В интерес на истината, точно това смятаме да направим. Въпреки че се опитахме да минем по същия път, преди да паднат снеговете, и не успяхме.
Сузи въздъхна и клекна да масажира мускула на прасеца си, който явно я болеше.
— Няма да можете да минете оттук. Забранено е. Целия регион е заграден за сечене и извозване на трупи, заради залесяването. Видяхте ли просеката?
— Да. — Джим си оправи крачкомера на талията. — Чудехме се какво ли е това нещо сред дърветата.
— Планирана сеч — поясни Либи, без да й мигне окото. — Затова къмпингуването и туризмът са забранени сега. Глобата е петстотин долара — допълни тя за по-убедително.
— Е, очевидно трябва да ви благодарим, че ни предупредихте.
— Татко, не можем ли да отседнем в хотел? — обади се едно от момчетата.
— Хотел с басейн — допълни другото. — И с видео стена.
— И с легло — измрънка жена му. — С истинско легло.
Джим се усмихна на Кал и Либи.
Семейството става раздразнително по това време на деня. Изчакайте само да видите онова слънце утре заранта. Ще видите, че усилията ще са си стрували.
— От другата страна има една по-лесна пътека. — Либи се изправи на мястото си в джипа, за да им посочи пътеката. — Виждате ли я?
— Да. — Джим не одобряваше идеята да сменя маршрута си, ала петстотиндоларовата глоба си изигра ролята.
Либи се зарадва, че успя да ги отклони без особени трудности.
— След три-четири мили има сечище, което може да послужи за хубав къмпинг. Гледката е невероятна. До залез-слънце би трябвало да стигнете.
— Бихме могли да ви откараме — намеси се Кал, който бе забелязал изтощеното лице на по-малкото момче. В мига, в който предложението бе направено, умората се превърна в усмивка.
— О, не, не благодаря — моментално отказа Джим. — Няма да е честно.
— Може би. Обаче би спасило живота ти — намеси се Сузи, която свали огромната раница от гърба си. Тя избута съпруга си настрани и се обърна към Кал. — Господин Хорнблоуър, ако ни закарате до това място, за което говорите, може да поискате каквото си пожелаете.
— Е, Сузи…
— Млъквай, Джим. — Тя сграбчи ръкава на мократа риза на Кал. — Моля ви. На гърба си нося товар за четиристотин петдесет и осем долара — целият е ваш.
Джим се засмя весело и сложи ръка на рамото на жена си.
— Сузи, нали се споразумяхме…
— Всички споразумения се отменят — извиси тя пискливо глас. После се помъчи да се овладее и пое дълбоко дъх.
— Аз умирам тук, Джим. Освен това на момчетата може да им останат травми за цял живот. А ти не би искал да бъдеш отговорен за всичко това, нали. — И тъй като не беше уверена в неговия отговор, Сузи се извъртя към момчетата и ги придърпа в прегръдките си. — Ти се разхождай, колкото си искаш, но аз имам мехури по краката и не знам дали изобщо някога ще възвърна чувствителността на левия си крак.
— Сузи, ако знаех, че се чувстваш така…
— Добре. — Тя нямаше намерение да го остави да си довърши изречението. — Сега вече знаеш. Хайде момчета.
Качиха се отзад в джипа. След миг и Джим седна разочарован, като взе по-малкото момче в скута си.
— Колко красива страна — подзе Либи, като показваше на Кал накъде да кара. — Сигурно ще оцените видяното, след като си починете и хапнете нещо. — И най-вече, когато Сузи разбереше, че се бяха приближили с няколко километра към Биг Виста.
— В този район има ужасно много дървета. — Сузи въздъхна от удоволствие от удобството да се движиш, без да полагаш усилия. И понеже съзнаваше, че Джим бе намусен, го потупа приятелски по коляното. — Вие от тук ли сте?
— По принцип, да. — Вече убедена, че Кал няма да обърка пътя, Либи се обърна да огледа спътниците си. — Кал е от Филаделфия.
— Наистина? — Сузи се опита да раздвижи натъртения си крак, след което предпочете да не рискува повече. — И ние сме оттам. Вие за пръв път ли идвате насам, господин Хорнблоуър?
— Да, може да се каже, че това ми е първо идване.
— И на нас също. Искахме да покажем на синовете си как изглежда девствената природа, все още незамърсена от хората. И мисля, че успяхме. — Тя отново побутна съпруга си по коляното.