— Какво би желала да знаеш?
— Кои са те? Какви хора са? — Направи му впечатление, че тя хвърляше пръстта в дупката доста ритмично. — Ще ми се да си представя, че ги познавам малко, макар и отдалеч.
— Баща ми работи в сферата на изследователската научно-техническа дейност. Лабораторна работа, всичко строго секретно. Посветен е на професията си. В къщи обожава да се занимава с градината, сади цветя от семена и ги отглежда с двете си ръце. — Кал си пое дълбоко въздух, изпълнен с мириса на прясно заровената от Либи пръст, и в съзнанието му изплува образа на баща му в градината. — Понякога рисува. Лоши, ама много лоши пейзажи и натюрморти. Татко съзнава, че картините му са ужасни, ала твърди, че изкуството не е задължително да е добро. Постоянно ни заплашва, че един ден ще закачи някое от произведенията си в къщата. Уравновесен човек е. Съмнявам се, че съм го чувал повече от няколко пъти през целия си живот да повишава глас на някого. Но винаги го изслушваш. Той е онази съединителна тъкан, която сплотява семейството. — Кал се излетна на тревата, за да може да наблюдава небето, докато разказва. — Майка ми е… Какъв беше онзи термин, който ти употреби веднъж? Опъната като струна? Пълна е с енергия и с невероятен интелект, който често стряска хората. Направо ги плаши, което доста я забавлява. Предполагам, защото вътрешно е нежна и мека като масло. Хиляди пъти е повишавала тон и винаги ужасно е съжалявала впоследствие. Джейкъб и аз много я ядосвахме. В свободното си време обожава да чете романи или ужасна техническа литература. Тя е главен прокурор на Министерството на Обединените Нации, така че постоянно се рови из купчини правни документи.
— Министерството на Обединените Нации?
— Мисля, че е нещо като орган на ООН. Създадено е някъде през… По дяволите, не мога да се сетя коя година. Причината да се създаде подобна институция са колониите и безразборното заселване на хората.
— Звучи като много престижна професия. — Либи вече се почувства респектирана от тази жена.
— Да, така е. Тя наистина преуспява — и в работата, и в тревогите си. Има уникален, заразителен смях, който изпълва стаята. Запознали се с баща ми в Дъблин. Тя била студентка в юридическия факултет, а той отишъл на почивка. Толкова се харесали, че в крайна сметка се озовали като семейство въз Филаделфия.
Либи продължаваше да зарива пръстта, но улови привързаността в гласа му, бе невъзможно да не усети обичта и топлотата, с които говореше за родителите си.
— Ами брат ти?
— Джейкъб… Той е доста емоционален. Наследил е ума от майка ни, а характера, както казва майка ми, от нейния дядо. Никога не можеш да бъдеш напълно сигурен какво да очакваш от него — дали ще ти се усмихне, или ще получиш юмрук. Първо завърши право, ала когато му се насити, се пренасочи към астрофизиката. Събира проблеми, за да им намери впоследствие разрешенията. Типичен майчин син, но от баща ми е наследил безграничната си, неизменна преданост.
— Ти харесваш ли ги? — Кал я погледна, а тя тъкмо довършваше. — Имам предвид, че повечето хора обичат най-близките си, ала невинаги са приятели с тях.
— Да, харесвам ги много. — Не спираше да я гледа, докато Либи върна лопатата на въздухопеда. — Те също биха те харесали.
— Бих могла да се запозная с тях, ако ме вземеш със себе си. — Тя прехапа устни в мига, в който думите се изплъзнаха от устата й. Не можа да се обърне да го погледне. Така и не разбра кога идеята я осени.
— Либи… — Той се озова зад нея, прегърнал я през рамената.
— Досега съм се занимавала само с миналото — бързо заговори Либи, като се обърна към него и го хвана за ръцете. — Ако ме вземеш със себе си, ще ми дадеш възможност да проуча и бъдещето.
Кал пое в шепи лицето й. В очите й имаше сълзи.
— Ами твоето семейство?
— Те биха ме разбрали. Ще им оставя писмо, с което ще се опитам да им обясня.
— Никога не биха ти повярвали — каза той смирено. — Ще прекарат години наред в търсене и ще се чудят дали още си жива. Не разбираш ли, че именно това ме разкъсва и в моя случай. Те не знаят къде съм, нито какво се е случило с мен. Сега вече знам, че само чакат да чуят дали съм жив, или мъртъв.
— Ще ги накарам да разберат. — Тя улови отчаянието в собствения ся глас и направи опит да се овладее. — Ако знаят, че съм щастлива, че ще се занимавам с това, с което искам — това ще им е достатъчно.
— Може би. Ала само ако знаеха със сигурност. Но не мога да те взема.
Либи отпусна ръце и се отдръпна.
— Няма да ме вземеш. Разбира се, че няма. Не знам какво ме прихвана изведнъж. Нещо ми стана…
— По дяволите, недей така. — Кал я сграбчи за ръцете и я приближи към себе си. — Да не мислиш, че аз не те искам?! Защото ако така си мислиш, да знаеш, че напротив — искам да дойдеш с мен повече от всичко. Тук не става въпрос за правилен или грешен избор. Ако можех да съм убеден, че няма никакви рискове, щях де те метна на кораба, искаш или не.