— Да не си плакала, откакто съм излязъл? — Той се приближи и докосна с пръст влажната й буза.
Докосването му беше истинско. Ако беше полудяла, лудостта й харесваше.
— Не разбирам. Как е възможно да си тук?
— Аз пръв трябва да ти задам един въпрос. Само един. Обичаш ли ме?
— Аз, аз… Трябва да седна.
— Не. — Кал я хвана за ръката и не й позволи да седне. — Отговори ми. Обичаш ли ме?
— Да. Само идиот би задал подобен въпрос.
— Защо никога не ми го каза?
— Защото не исках — знаех, че трябва да си отидеш. — Либи се хвана за главата. — Моля те, нека седна. — Пусна я и я видя как почти инстинктивно потъна в едно от креслата. — Не съм спала — промърмори тя, сякаш по-скоро на себе си. — Може би имам халюцинации.
Той повдигна главата й и я целуна страстно. Преди да съумее да се спре, едва не я извлече от стола.
— Това достатъчно истинско ли е?
— Да — отвърна едва-едва Либи. — Ала все още не разбирам. Как е възможно да си тук?
— С въздухопеда.
— Не, имам предвид… — Всъщност какво точно имаше предвид? — Стоях на вратата. Чух те как потегляш. Дори видях следата в небето. Видях кораба да отлита.
— Изпратих го обратно. Компютърът ще го управлява.
— Изпратил си го обратно? О, Боже мой, Кейлъб, защо?
— Само идиот би задал подобен въпрос.
— Не, недей, не мога да го понеса. Ами семейството ти?
— Оставих им специален диск. Там им разказвам всичко, доста по-подробно от доклада, който е за учените. Къде съм бил и защо съм решил да остана. Ако корабът успее да се върне, а без мен той има значително по-голям шанс, отколкото с мен, те ще разберат.
— Никога не бих те помолила да направиш подобно нещо.
— Ти така и не го направи. — Кал я хвана за ръката, преди да се обърне отново. — Ти би дошла с мен, нали?
— Да.
— Стига да бях сигурен, че ще преодолеем времето, бих те взел със себе си. Чуй ме. Тъкмо започна обратното броене, когато осъзнах, че животът ми принадлежи на мястото, което смятах да напусна. Съществуваха десетки причини да си замина и само една, заради която да не го правя. Обичам те. Животът ми е тук. Пътувах през времето, за да те открия. Никога няма да си помисля, че съм направил грешка.
Тя поклати глава.
— Страхувам се да не си го помислиш.
— Времето е… Времето е било… Времето е минало. Моето време е в миналото, Либи. С теб.
— Обичам те толкова много, Кейлъб. Обещавам да те направя щастлив.
— На това разчитам. — Той я взе на ръце и я притисна към себе си в дълга целувка. — Сега имаш нужда от сън. От едно голямо наспиване.
— Не, не ми трябва.
Кал се засмя. И последната следа от напрежение изчезна. Той се бе у дома.
— Ще видим. По-късно ще поговорим как ще се справим с останалото.
— С останалото?
— С брак, семейство, тия неща, явно ще се оправя.
— Но ти изобщо не си ме попитал.
— И това ще направя. За целта ще са ми необходими нови документи за самоличност. После трябва да си намеря работа. Нещо със средна годишна заплата, така ли беше?“
— Нещо, което да ти доставя удоволствие — поправи го тя. — Това е по-важно от заплатата и от какво ли още не.
— Какво още?
— Не се тревожи сега за работата. Предполагам, че баща ми ще ти помогне на първо време, докато се ориентираш.
— Не ми се прави чай сега. — Внезапно осенен от някаква идея, Кал спря до леглото. — Кажи ми, Либи, тук как се получава разрешително за пилотиране на самолет?