Капитан Фаръл й хвърли озадачен поглед, но само кимна с глава:
— Добре. Много разумно.
— Ако бях разумна, днес щях да си остана у дома — едва се усмихна Виктория.
Когато се показа от спалнята, капитан Фаръл вече беше завел коня й в малкия обор зад къщата, беше подсилил огъня и й беше приготвил чай. Той й подаде голяма кърпа.
— Вземете я да си изсушите косата — добродушно й нареди и й посочи стола, който беше придърпал близо до огъня. — Имате ли нещо против, ако пуша? — добави, като седна на стола срещу нея.
— Съвсем не — вежливо отвърна момичето.
Той напълни с тютюн лулата си и я запали, изпускайки лениво дима, и смущаващо се вторачи в лицето на Виктория.
— Защо не го направихте? — най-сетне попита.
— Да направя какво?
— Да си останете у дома.
Чудейки се дали изглежда толкова гузна и нещастна, колкото се чувстваше в момента, тя леко сви рамене:
— Исках да занеса малко храна в сиропиталището. Остана толкова много след тържеството ни миналата нощ.
— Да, но беше очевидно, че ще вали, и можехте да изпратите някой слуга до сиропиталището. Вие обаче сте решили да предизвикате времето и сама да намерите мястото.
— Имах нужда да изляза за малко от къщата, това е — отвърна Виктория и започна да разбърква чая си.
— Изненадан съм, че Джейсън не е настоял да останете вкъщи — продължи той.
— Прецених, че не е необходимо да искам разрешението му — отвърна гостенката, смутена от въпросите на капитана и изпитателния му поглед.
— Сигурно вече се е поболял от тревога.
— Много се съмнявам, че изобщо ще забележи отсъствието ми. — „А дори да разбере, ще му бъде напълно безразлично“ — с мъка си помисли тя.
— Лейди Филдинг?
Нещо в прямотата, която се долавяше под любезния му тон, накара Виктория да не иска да продължи този разговор. От друга страна, нямаше избор.
— Да, капитане? — предпазливо отвърна тя.
— Видях Джейсън тази сутрин.
Тревогата й се засили.
— Така ли? — Реши, че по някаква причина Джейсън може да е идвал тук да говори за нея със стария си приятел. Почувства се така, сякаш целият свят се обръща срещу нея.
Фаръл очевидно долови подозренията й, защото обясни:
— Джейсън притежава много кораби. Аз съм капитан ни един от тях и той искаше да поговорим за последното ни пътуване.
Виктория се опита да отклони разговора от себе си:
— Не знаех, че лорд Филдинг разбира от кораби или че работата му е свързана с тях.
— Странно.
— Кое е странно?
— Може би съм ограничен и старомоден, но мисля, че една жена трябва да знае, че съпругът й е работил на кораб.
Виктория зяпна от почуда. Доколкото знаеше. Джейсън беше английски лорд — арогантен, богат, уморен от живота, покварен аристократ. Единственото нещо, което го отличаваше от останалите благородници, които познаваше, беше, че той работеше в кабинета си, а другите богати господа, които бе срещала в Англия, сякаш прекарваха цялото си време единствено в търсене на удоволствия и развлечения.
— Може би просто не ви интересуват постиженията му? — безпощадно я предизвика капитан Фаръл и продължи да пуши мълчаливо, а след малко я попита:
— Защо се омъжихте за него?
Очите й се разшириха от тревога. Почувства се като хванат в капан заек, чувство, което вече започваше често да изпитва и което ужасно нараняваше гордостта й. Тя вдигна глава и погледна мъчителя си със зле прикрита неприязън. Отговори уклончиво:
— Омъжих се за лорд Филдинг по обичайните причини.
— Пари, влияние и обществено положение — обобщи капитанът с унищожително презрение. — Е, вече ги имате и трите. Поздравления.
Виктория не можа да понесе нападките му. Скочи на краха, здраво стиснала одеялото:
— Капитан Фаръл, не съм нито толкова мокра, нито толкова злочеста, нито толкова отчаяна, че да стоя тук и да се чувствам длъжна да слушам обвиненията ви, че съм продажен и себичен обществен паразит.
— А защо не? — процеди той. — Очевидно сте всичко това.
— Не ме интересува какво мислите за мен. Аз — гласът й секна и тя тръгна към спалнята с намерението да си вземе дрехите, но той се изправи и й препречи пътя, като сърдито наблюдаваше лицето й, сякаш се опитваше да надникне в душата й.
— Защо искате развод? — рязко я попита той, но изражението му поомекна, когато се вгледа в лицето й. Дори загърната най-обикновено одеяло, Виктория Сийтън беше прекрасна, и имаше силен дух, ала сълзите, които блестяха в очите й, говореха, че този дух е почти прекършен.
— Тази сутрин на шега попитах Джейсън дали вече сте го наранили. Отговори ми, че още не, но сте поискали развод. Реших, че се шегува, но когато преди малко влязохте тук, определено нямахте вид на щастлива младоженка.