Докато стоях там, обезумялата вещица крещеше на детето да падне на колене и да моли Бог за прошка. То я погледна право в очите, ала не помръдна и тя стовари камшика върху раменете му с такава сила, че можеше да повали и голям мъж. Детето коленичи.
— Моли се, дявол такъв! — кресна му тя и отново го шибна с камшика. Детето нищо не каза, то гледаше пред себе си. И тогава видях очите му… бяха сухи. Нямаше нито една сълза в тях, но имаше болка — Господи, бяха пълни с толкова болка!
Виктория потрепери от мъка за непознатото дете, чудейки се защо капитан Фаръл и разказва тази зловеща истории, преди да й разкаже за Джейсън.
Лицето на капитана се сгърчи.
— Никога няма да забравя страданието в очите му — прошепна с пресипнал глас, — нито колко зелени изглеждаха точно в този миг.
Чашата на Виктория падна на пода и се разби. Тя започна да клати глава, сякаш се опитваше ла отрече това, което току-що бе чула.
— Не — извика, — о, Господи, не…
Сякаш не забелязваше ужаса й, мъжът продължи да говори:
— Тогава момченцето започна да се моли, притисна длани една в друга и изрече: «Коленича пред Бога и моля за опрощение.» Жената го накара да го повтори по-силно и когато Най-сетне беше доволна, го издърпа на крака. После посочи към мръсните индийци и го накара да моли праведните за прошка, подавайки му малка купа. Стоях и гледах как детето върви сред тълпата, коленичи сред множеството и започна да целува мръсните им дрехи, молейки за прошка.
— Не — простена Виктория и затвори очи, опитвайки се да заличи от съзнанието си образа на малкото момче с къдрави черни коси и познати зелени очи, подложено на такова нечовешко изтезание.
— Аз полудях — продължи капитан Фаръл. — Индийците са фанатици и техните обичаи не ме интересуват. Ала не можах да издържа да гледам дете от моята раса да бъде подлагано на такова мъчение. Но имаше и нещо друго. Имаше нещо в това дете, което ме трогна — то беше мръсно, парцаливо и недохранено, ала в измъчените му очи имаше гордост и непреклонност, които накараха сърцето ми да се свие от мъка. Изчаках, докато то коленичеше пред индийците около мен и целуваше робите им, молейки за прошка, а те пускаха монети в дървената купа. После то занесе купата на жената и тя се усмихна. Взе купата и се усмихна; каза му, че вече е «опростен» с онази своя фанатична и налудничава усмивка. Гледах тази гнусна жена, застанала на мизерния олтар с кръст в ръка, и ми се прииска да я убия. От друга страна, не знаех колко й е вярно множеството и тъй като не можех да се бия с всички, я попитах дали ще ми продаде момчето. Заявих, че според мене му трябва мъж, който да го накаже както трябва.
Капитан Фаръл погледна Виктория с горчива усмивка:
— Продаде ми го срещу възнаграждението ми за шест месеца, което носех в джоба си. Мъжът й бил почина преди година и се нуждаеше от пари. Но преди да напусна мястото, видях как разпилява парите ми върху събралото се множество, викайки как Бог им изпраща даровете си чрез нея. Беше луда. Напълно луда.