— Каква спогодба по-точно имаш предвид?
Въпросът беше изречен с такова безразличие, че напрежението на Виктория се засили.
— Ами, първо бих искала да сме приятели. Преди се смеехме и разговаряхме.
— Продължавай да говориш — подкани я той.
— Има ли нещо, за което ти би искал да говориш? — попита тя.
Джейсън погледна прекрасното й лице и си помисли: „Искам да говоря за това, че имаш нужда да се напиеш безпаметно, преди да легнеш с мен. Искам да говоря за това, че докосването ми те отвращава.“ После каза:
— Нищо по-специално.
— Добре, тогава аз ще започна. — Поколеба се, след което попита: — Харесва ли ти роклята ми? Ти поръча на мадам Дюмос да ми я ушият.
Зеленият цвят много й отиваше, но трябваше да си сложи изумрудена огърлица. Ако нещата бяха по-различни, той щеше да освободи слугите и да я придърпа в скута си, после щеше да развърже роклята и да разголи прекрасните й гърди, за да ги целува и да ги гали. После щеше да я занесе на ръце до горния етаж и да се любят.
— Роклята е красива. Липсват й изумруди — равнодушно отбеляза той.
Виктория притеснено се хвана за шията. Не беше сложила изумрудената си огърлица.
— Мисля, че и ти изглеждаш много добре — каза тя. — Много си красив — замислено изрече.
Той се усмихна, видимо изненадан:
— Благодаря.
— За нищо — отвърна Виктория и тъй като помисли, че е останал доволен от комплимента, тя подхвана тази подходяща за разговор тема.
— Знаеш ли, че когато те видях за пръв път, ми се сториш страшен? Разбира се, беше почти тъмно, а и аз бях напрегната, а пък и ти си толкова едър, че ми се стори страшен.
Джейсън едва не се задави с виното:
— За какво говориш?
— За първата ни среша — невинно отвърна Виктория. — Не помниш ли — стоях навън и държах онова прасенце, което дадох на фермера. После ти ме замъкна вътре в къщата, където беше тъмно.
Джейсън рязко се изправи:
— Съжалявам, че съм се отнесъл с теб така грубо. А сега, ако не възразяваш, мисля да поработя малко до края на вечерта.
— Не — бързо се изправи Виктория, — моля те, недей да работиш. Да направим нещо друго — нещо, което можем да направим двамата. Нещо, което ги би искал.
Сърцето му заби силно. Той погледна пламналото й лице и видя покана в умоляващите сини очи. Надежда и недоверие се бореха в гърдите му, когато той сложи нежно ръка върху поруменялата й буза, бавно плъзна ръката си и погали тежката й копринена коса.
Виктория потръпна от удоволствие, защото най-сетне той се отнасяше към нея с нежност. Трябваше да се опита да го предразположи, вместо да страда мълчаливо.
— Можем да поиграем шах, ако искаш — щастливо каза тя. Той рязко отдръпна ръката си.
— Извини ме, Виктория, имам работа. — Заобиколи я и изчезна в кабинета си, където остана до края на вечерта.
Сърцето й се сви от разочарование и тя прекара остатъка от вечерта, опитвайки се да чете. Докато стана време за лягане, тя вече беше твърдо решена да не му позволява да се върнат към стария начин на общуване, сякаш бяха учтиви непознати, независимо какво щеше да й струва тази промяна. Спомни си начина, по който я гледаше точно преди да му предложи да поиграят шах, по същия начин я беше гледал, преди да я целуне. Тялото й го беше разпознало мигновено, онази необяснима топлина и трепет, които винаги изпитваше, когато я докосваше Джейсън. Може би искаше да я целуне, вместо да играят шах. Мили Боже, може би искаше отново да й направи онова ужасно нещо…
Виктория изтръпна при тази мисъл, но беше готова и на това, ако така щеше да възстанови хармонията между тях. Стомахът й се сви, когато си спомни как Джейсън я беше милвал по голото тяло, изучавайки я по онзи ужасен, отчужден начин като през първата им брачна нощ. Може би нямаше да е толкова ужасно, ако се беше държал мило с нея.
Тя почака в стаята си, докато чу Джейсън да се движи в неговата, облече тюркоазен сатенен халат с дълги ръкави, обшит с широка бежова дантела по краищата. После отвори вратата, свързваща покоите им, и влезе.
— Милор… Джейсън — бързо се поправи тя.
Той тъкмо събличаше ризата си и рязко вдигна глава.
— Бих искала да поговорим — твърдо заяви тя.
— Махни се от тук, Виктория — ледено процеди съпругът й.
— Но…
— Не искам да говоря — язвително продължи той. — Не искам да играя шах, не искам да играя и карти.
— Тогава какво искаш?
— Искам да се махнеш от тук. Това достатъчно ясно ли е?
— Напълно — отвърна тя с достойнство. — Повече няма да те безпокоя.
Върна се в стаята си и затвори вратата, ядосана, но все пак твърдо решена да направи брака си щастлив. Не можеше да разбере какво очаква той от нея. Най-вече не можеше да разбере самия него. Но познаваше човек, който можеше. Джейсън беше трийсетгодишен, много по-възрастен и с много по-голям житейски опит от нея, но капитан Фаръл беше по-възрастен от Джейсън и той щеше да й даде съвет какво да прави по-нататък.