Безумна ярост се надигна в нея. Тя скочи от леглото, навлече един халат и грабна кухнята. Отвори със замах вратата към стаята на Джейсън и влезе вътре.
— Да не си посмял повече да ми подаряваш бижута! — просъска тя.
Той стоеше гол до кръста до леглото си. Погледна към нея точно когато тя хвърли кутията по главата му, но не помръдна, за да се предпази от тежката кожена кутия, която прелетя покрай ухото му.
Кутията тупна тежко на лъскавия под и се плъзна под леглото му.
— Никога няма да ти простя за снощи — пламна Виктория, ноктите й се забиха в дланите на ръцете й, а гърдите й гневно се надигаха и спадаха. — Никога!
— Сигурен съм — спокойно и равнодушно отвърна той и се пресегна да вземе ризата си.
— Мразя бижутата ти, мразя начина, по който се отнасяш към мен, мразя и теб! Ти не знаеш как да обичаш — ти си цинично, безсърдечно копеле!
Изрече го, преди да осъзнае какво казва, но каквато и реакция да очакваше, не беше тази, която последва.
— Права си — съгласи се Джейсън. — Точно такъв съм. Съжалявам, че трябва да разруша и последните ти илюзии за мен, но истината е, че аз съм плод на кратка, безсмислена връзка между Чарлз Филдинг и някаква отдавна забравена танцьорка.
Виктория бавно започна да осъзнава, че той мислеше, че й признава нещо долно и отвратително.
— Израснах в нищета, отгледан от снахата на Чарлз. Кога то поотраснах, спях в един голям магазин. Научих се да чета и да пиша. Не съм завършил Оксфорд и не съм правил нищо от онова, което твоите изискани, аристократични обожатели са правили. Накратко, не съм такъв, за какъвто ме мислиш. — Започна да закопчава ризата си, като внимателно следеше движението на пръстите си. — Не съм подходящ съпруг за теб. Не съм достоен да те докосвам. Правил съм неща, от които би ти прилошало.
Тя си припомни думите на капитан Фаръл: „Вещицата го караше да коленичи и да моли за прошка пред онези мръсни индийци.“ Виктория погледна гордото, слабо лице на Джейсън и почувства силна болка. Сега разбра защо той не искаше и не можеше да приеме любовта й.
— Аз съм копеле — мрачно завърши той.
— В такъв случай си имаш чудесна компания — развълнувано каза тя. — Трима от синовете на крал Чарлз са били такива и той ги е направил херцози.
За миг я погледна озадачен, след което сви рамене:
— Важното е, че ти ми каза, че ме обичаш, и не мога да допусна да продължаваш да си го мислиш. Обичала си един мираж, не мен. Ти дори не ме познаваш.
— Напротив, познавам те. — Виктория ясно съзнаваше, че думите й в този момент щяха да определят цялото им бъдеще. — Знам всичко за теб — капитан Фаръл ми разказа преди повече от седмица. Знам какво си преживял, когато си бил малък…
За миг в очите му пламна ярост, после той примирено сви рамене:
— Не е трябвало да ти разказва това.
— Ти трябваше да ми кажеш — изплака Виктория, без да може повече да овладее гласа си или да спре сълзите, които рукнаха от очите й. — Но нямаше да го направиш, защото се срамуваш от нещата, с които трябва да се гордееш!
Тя ядосано изтри сълзите си и с разтреперан от вълнение глас каза:
— Предпочитам да не ми беше казвал. Преди да го направи, любовта ми към теб не беше толкова силна. Но когато разбрах колко си смел и силен, толкова силно те обикнах, че…
— Какво? — едва прошепна той.
— Тогава ти се възхитих — продължи тя — и сега продължавам, и не мога да понеса това, което ми причиняваш.
Видя го как се приближава и след миг вече я притискаше силно до гърдите си.
— Не ме интересува кои са родителите ти — ридаеше тя в ръцете му.
— Не плачи, мила — прошепна той. — Моля те, недей.
— Мразя, когато се отнасяш към мен като към глупава кукла, която непрекъснато обличаш в бални рокли и…
— Повече никога няма да ти купя рокля — опита се да се пошегува той.
— И после ме окичваш с бижута…
— Никакви бижута повече — прегърна я още по-силно.
— И когато се наиграеш с мен, просто ме захвърляш.
— Аз към пълен глупак — галеше косите й той и я притискаше към себе си.
— Никога не си ми казвал какво мислиш или чувстваш, а аз не мога да чета мислите ти.
— Аз нямам такива — пресипнало отвърна той. — Изгубих ги преди месеци.
Виктория знаеше, че е победила, но не можеше да се успокои.
— Господи, моля те, недей да плачеш — изпъшка Джейсън, като безпомощно галеше раменете и гърба й, опитвайки се да я успокои. — Не мога да понеса да гледам, че плачеш — заравяйки пръсти в косите й, той вдигна обляното й в сълзи лице, а палците му нежно погалиха страните й. — Никога вече няма да те карам да плачеш. Кълна се — с разкаяние прошепна той, наведе се и нежно и страстно я целуна.