— Не се движете! — нареди той. На площадката на втория етаж мъжът зави надясно, влезе в някаква стая и се насочи право към огромно легло, заобиколено от висок балдахин с гравирана дървена рамка и синьо-сребърни копринени драперии, вързани в ъглите със сребърни въженца. Мъжът безцеремонно я остави на синьо-сребърната кувертюра и след като момичето се опита да се изправи, натисна раменете му назад.
Икономът се втурна в стаята.
— Ето, милорд… амоняк — задъхано изрече. Милордът грабна шишенцето от ръката му и го бутна под носа на Виктория.
— Не! — извика тя и се опита да извърне глава, но ръката на мъжа не се отместваше. Виктория отчаяно я сграбчи. — Какво правите? Ще ме поите ли с това?
— Каква прекрасна идея — мрачно отвърна милордът, но отмести шишенцето. Изтощена и унижена, Виктория обърна глава, затвори очи и на няколко пъти преглътна, докато се бореше със сълзите.
— Искрено се надявам — каза той, — че не смятате да повърнете на това легло, защото ви предупреждавам, че лично вие ще то изчистите.
Виктория Елизабет Сийтън бавно извърна глава и го изгледа с омраза:
— Вие ли сте Чарлз Филдинг?
— Не.
— В такъв случай ще бъдете ли така добър да станете от леглото и да ми позволите и аз да стана.
Той сключи вежди и се взря в смелата девойка, която свирепо го гледаше със сините си очи. Разпиляната й по възглавницата коса приличаше на златни огнени езици, закачливо завити на слепоочията и около лицето. А то сякаш бе изваяно от порцелан от майсторска ръка. Миглите й бяха невероятно дълги, устните — розови и меки като…
Милордът рязко стана от леглото и напусна стаята, последван от иконома. Вратата се затвори след тях и Виктория остана сама.
Тя бавно седна в леглото и спусна крака. След това внимателно се изправи, тъй като се страхуваше, че отново може да й се завие свят. Отчаянието я обля като студена вълна, но краката й не се подкосиха. Тя се огледа. Светлосини завеси, богато украсени със сребърни нишки, закриваха цяла стена от прозорци вляво. В другия край на стаята две синьо-сребърни раирани канапета бяха поставени край красива камина. Виктория изтупа прашната си рокля, хвърли още един поглед около себе си и внимателно седна на синята копринена кувертюра.
Самотата заседна като буца в гърлото й. Тя отпусна ръце в скута си и се опита да реши какво да прави. Очевидно щеше да бъде върната в Ню Йорк подобно нежелан багаж. Тогава защо братовчед й, херцогът, изобщо я покани тук? Къде беше той? Кой беше той?
Не можеше да отиде при Дороти и прабаба си, защото херцогинята беше написала на доктор Морисън бележка, в която ясно заявяваше, че единствено Дороти е добре дошла в дома й. Гладкото чело на Виктория се сбърчи в объркване. Тъй като чернокосият мъж я бе понесъл по стълбището, може би той беше слугата, а набитият белокос мъж, който бе отворил вратата, бе херцогът. В първия момент предположи, че господинът с белите коси е високопоставен слуга — като госпожа Тилдън, икономката, която винаги посрещаше гостите в къщата на Андрю.
Някой почука на вратата на стаята. Виктория виновно стана от леглото и приглади кувертюрата, преди да отвърне:
— Да.
Прислужница в колосана черна рокля, бяла престилка и бяло боне на главата влезе в стаята със сребърен поднос в ръце. Други шест прислужнички в същите черни колосани рокли влязоха като марионетки след нея. Вместо сребърни подноси обаче те носеха ведра с топла вода. Шестте момичета на свой ред бяха последвани от двама лакей в зелени униформи, украсени със златни ширити, които внесоха сандъка й.
Първата прислужница остави подноса на масата между двете канапета пред камината. Шестте прислужнички изчезнаха през вратата в съседната стая, а лакеите оставиха сандъка до леглото. Минута по-късно всички с изключение на първата прислужничка излязоха в редица по един, напомняйки на Виктория на дървени войници. Прислужничката, която остана, се обърна към притесненото момиче:
— Заповядайте да закусите, госпожице — покани го тя. Изражението на простодушното й лице бе заучено безизразно, но гласът й бе свенлив и приятен.
Виктория отиде и седна на канапето. При вида на препечения, намазан с масло хляб и горещия шоколад устата й се напълни със слюнка.
— Негова светлост каза, че трябва да се изкъпете — продължи прислужницата и погледна към съседната стая. Изненадана, Виктория попита:
— Негова светлост? Това да не е… джентълменът, когото видях пред вратата? Набитият мъж с бялата коса?
— Мили Боже, не! — отвърна прислужницата и погледна към Виктория със странно изражение. — Това е господин Нортръп, икономът. Негова светлост е високият мъж с черната къдрава коса.