— Но ти си и двете. Майка ти беше единственото дете на граф и графиня Лангстън. Те умряха, когато тя бе съвсем малка, но титлата им, която произлизаше от Шотландия, се предаде на нея. Ти си най-голямото й дете. Следователно титлата сега е твоя.
Очите на Виктория проблеснаха весело.
— И какво да правя с нея?
— Това, което правим всички — отвърна херцогът и се засмя. — Перчи се с нея. — Той спря, докато О’Мейли умело постави голяма чиния пред него. — Всъщност мисля, че в Шотландия има едно малко имение, което върви с титлата. А може и да няма. Какво ти е казала майка ги?
— Нищо. Мама никога не говореше за Англия или за живота си тук. С Дороти винаги сме мислели, че е… обикновена жена.
— Нищо в майка ви не беше обикновено — промълви Чарлз. Виктория усети трепета в гласа му и се зачуди, но когато го попита за живота на майка си в Англия, той поклати глава и безгрижно отвърна: — Някой ден ще ти разкажа всичко… но не сега. Нека първо се опознаем.
Шейсетте минути, през които Виктория отговаряше на въпросите на Чарлз, изминаха неусетно. Когато приключиха със закуската, тя си даде сметка, че той е добил доста ясна представа за живота й до момента, в който застана пред вратата му прегърнала прасенцето. Тя му разказа за селяните в Америка, за баща си и Андрю. Нещо в думите й за последните двама накара домакинът й да позагуби доброто си настроение, но точно към тях той прояви най-силен интерес. Херцогът внимателно отбягваше да задава въпроси за майка й.
— Признавам, че съм объркан по въпроса за годежа ти с този младеж Андрю Бейнбридж — сбърчил чело каза Чарлз, след като тя завърши разказа си. — В писмото, което получих от доктор Морисън, не се споменаваше нищо за това. Тъкмо обратното — казваше се, че двете със сестра ви сте сами на света. Баща ти дадели благословията си за този годеж?
— И да, и не — отвърна Виктория и се запита защо годежът й толкова притесняваше братовчед й. — С Андрю се познаваме от деца, но татко настояваше да навърша осемнайсет, преди да се сгодя официално. Смяташе, че това е твърде сериозна стъпка за една млада дама.
— Много мъдро от негова страна — съгласи се Чарлз. — Но ти си навършила осемнайсет, преди баща ти да загине, и въпреки това не си сгодена официално за този Бейнбридж, така ли е?
— Да.
— Защото баща ти още не бе дал съгласието си ли?
— Не точно. Малко преди рождения ми ден госпожа Бейнбридж, майката на Андрю, която е вдовица, предложи на баща ми Андрю да замине на кратка обиколка из Европа, за да провери верността ни един към друг и да му даде, както тя се изрази, „последна възможност“. Андрю сметна идеята за нелепа, но баща ми се съгласи напълно с госпожа Бейнбридж.
— Струва ми се, че баща ти е бил крайно сдържан относно брака ти с този младеж. Все пак се познавате от години и не е било необходимо да проверяват чувствата ви. Прилича повече на извинение, отколкото на причина. Освен това майката на Андрю като че също е против.
Херцогът говореше така, сякаш заставаше срещу Андрю. Така на Виктория не й остана друг избор, освен да обясни всичко:
— Татко не се съмняваше, че Андрю ще бъде прекрасен съпруг, но не беше никак сигурен що за живот ще имам с бъдещата си свекърва. Тя е вдовица и силно е привързана към Андрю. Освен това е предразположена към разни заболявания, което я прави малко раздразнителна.
— О! — разбиращо възкликна Чарлз. — И колко сериозни са тези нейни заболявания?
Страните на Виктория пламнаха.
— Според това, което баща ми й каза веднъж пред мен, тя преструва. Когато е била много млада, е имала сърдечно заболяване, но татко каза, че ако излиза, ще си помогне много повече, вместо да лежи по цял ден и да се самосъжалява. Те… не се харесваха особено.
— Да, разбирам защо! — засмя се херцогът. — Баща ти е имал пълно право да поставя препятствия пред брака ти, скъпа моя. Животът та щеше да е много нещастен.
— Изобщо нямаше да е нещастен — твърдо заяви Виктория, решена да се омъжи за Андрю със или без одобрението на братовчед си. — Андрю знае, че майка му използва болестите си, за да го манипулира, и не позволява те да му пречат да прави каквото иска. Съгласи се да замине само защото баща ми настоя.
— Получавала ли си много писма от него?
— Само едно, но Андрю замина за Европа ден преди да е случи нещастието с родителите ми. Оттогава минаха три месеца, а това време е необходимо само за да стигне писмото до Европа и да се върне. Писах му, за да му обясня какво се е случило. Писах му отново точно преди да замина за Англия, за да му дам адреса си тук. Предполагам, че в момента е на път за вкъщи. Исках да остана в Ню Йорк и да изчакам завръщането му. Така щеше да е много по-лесно за всички, но доктор Морисън не пожела и да чуе. Беше убеден, че чувствата на Андрю няма да издържат проверката на времето. Без съмнение госпожа Бейнбридж му е казала нещо такова, което би било напълно в неин стил. — Виктория въздъхна и погледна през прозореца. — Тя би предпочела Андрю да се ожени за някоя по-високопоставена от дъщерята на беден лекар.