— Да, госпожице… няколко.
— Има ли големи, слаби, с черна и сива козина?
— Това е старото куче на негова светлост. Уили — отвърна лакеят. — Все се навърта наоколо и търси храна. Не е лош, ако това ви притеснява. Видяхте ли го?
— Да — каза тя и се ядоса, като си спомни как гладното животно бе яло развалените зеленчуци от купчината отпадъци, сякаш бяха кралска закуска. — Много е гладно. Някой трябва да дава храна на бедното същество.
— Уили винаги се държи така, сякаш умира от глад — отвърна лакеят с пълно безразличие. — Негова светлост казва, че ако започне да яде повече, ще стане толкова дебел, че няма да може да ходи.
— Ако започне да яде по-малко, ще стане толкова слаб, че ще умре — ядосано отвърна момичето. Ясно можеше да си представи как онзи жесток мъж мори кучето си от глад. Колко жалко изглеждаше животното с щръкналите ребра. Колко ужасно! Виктория се върна в кухнята и поиска още една ябълка, моркови и чиния с остатъци от храна.
Въпреки съжалението, което изпитваше към кучето, трябваше да се пребори със страха си от него. Приближи купчината отпадъци и го забеляза да я гледа от скривалището си в гората. Едва сега момичето видя, че е куче. Припомняйки си думите на лакея, че животното не е зло, Виктория се приближи и протегна ръка с чинията с храна.
— Ето, Уили — тихо каза тя. — Донесох ти малко хубава храна.
Страхливо направи още една крачка към него. Уили прибра ушите си назад и оголи зъбите си и момичето загуби смелостта си. Остави чинията на земята и побягна към конюшните.
Виктория вечеря с Чарлз и тъй като Джейсън отново отсъстваше, времето, което прекара със стария херцог, бе прекрасно, но когато той се оттегли, тя отново не знаеше какво да прави. Като се изключеше разходката й до конюшните и приключението й с Уили, днес не бе правила абсолютно нищо. Утре, весело си помисли момичето, щеше да е на работа. Беше свикнала да е заета и отчаяно имаше нужда от занимание. Не беше споменала на Чарлз намеренията си да заработва храната и нощувката си, но беше сигурна, че когато херцогът разбереше, щеше да е доволен, че е поела издръжката си и че ще му спести хапливи реплики от страна на раздразнителния му племенник.
Тя се качи в стаята си и написа весело и оптимистично писмо на Дороти.
Глава шеста
На следващата сутрин Виктория се събуди рано от цвърченето на птиците, накацали на дървото пред отворения прозорец. Тя се обърна по гръб и погледна ясното синьо небе, по което се носеха пухкави бели облаци и което неустоимо я зовеше да излезе навън.
Момичето бързо се изми и се облече. После слезе в кухнята, за да вземе храна за Уили. Джейсън Филдинг злъчно я бе попитал дали може да оре, да закове пирон или да издои крава. Виктория не можеше да оре или да кове пирони, но в Портидж често бе виждала как се дои крава и не й се бе сторило особено трудно. А и след шестте седмици „затвор“ на парахода физическият труд я привличаше.
Виктория тъкмо се канеше да излезе от кухнята с чинията с остатъци от храна, когато й хрумна една идея. Тя се престори, че не вижда как мъжът с бялата престилка, за когото Чарлз й бе казал, че е главният готвач, я гледа, сякаш е луда, нахлула в неговото царство от кухненски съдове, и се обърна към госпожа Нортръп:
— Госпожо Нортръп, мога ли да ви помогна с нещо?
Жената вдигна ръка към гърдите си:
— Не, разбира се, че не.
Виктория въздъхна.
— В такъв случай бихте ли ми казали къде е краварникът?
— Краварникът? — възкликна госпожа Нортръп. — Защо… вие?
— За да издоя кравите — отвърна момичето.
Жената пребледня, но нищо не каза. Виктория изчака още секунда, сви рамене и реши да намери краварника сама. Тя излезе през задната врата и се отправи да търси Уили. Госпожа Нортръп избърса набрашнените си ръце в престилката и тръгна право към парадния вход, за да намери господин Нортръп.
Виктория приближи купа отпадъци. Очите й нервно търсеха кучето. Уили — що за име за такова голямо животно с такъв свиреп вид, помисли си. В следващия миг го видя. Промъкваше се зад близките дървета и я наблюдаваше внимателно. Космите на тила й настръхнаха, но се приближи.
— Ето, Уили — нежно го приласка тя. — Донесох ти закуската. Ела да си я вземеш.
Големите очи на звяра се отместиха за миг към чинията в ръката й, но животното остана на мястото си.
— Няма ли да дойдеш малко по-близо? — продължи Виктория, решена да се сприятели с кучето на Джейсън Филдинг, след като никога нямаше да може да се сприятели със самия него.