Той бавно вдигна поглед и крива усмивка разтегна строгите му устни, когато долови враждебността й. Милордът се пресегна и Виктория механично направи крачка назад, преди да осъзнае, че той възнамерява просто да дръпне стола й.
— Да не съм направил още някоя груба грешка… като да забравя да почукам? — попита развеселено Джейсън. Устните му бяха неприятно близо до лицето й, когато Виктория седна. — Или в Америка не е прието джентълмен да държи стол на дама?
Момичето извърна глава.
— Стола ли ми държите или се опитвате да ми изядете ухото?
Милордът изкриви устни.
— Бих могъл да го направя — отвърна той. — Ако готвачът ни е приготвил лоша храна. — Погледна Чарлз, докато се връщаше на мястото си, и поясни: — Освободих дебелия французин.
Виктория се почувства виновна заради участието си в освобождаването на „дебелия французин“, но беше толкова ядосана на безапелационния начин, по който Джейсън се бе разпоредил с дрехите й, че дори вината не можеше да намали гнева й. Възнамерявайки да изясни въпроса насаме с него след вечеря, момичето насочи цялото си внимание към Чарлз, но смутено установи, че Джейсън Филдинг я изучава.
Джейсън вдигна чашата с вино към устните си. Знаеше, че Виктория му е ядосана и гори от нетърпение да го постави на мястото му — виждаше го в блясъка в очите й.
„Каква горда, смела хубавица“ — безпристрастно си помисли милордът. И преди беше красива, но не беше очаквал да се превърне в такава красавица само като захвърли черните рокли. Джейсън не се съмняваше, че Виктория Сийтън водеше момчетата за носа. Не се съмняваше, че ще завърти главите на момчетата и в Англия. Ще завърти главите на момчетата и на мъжете — поправи се той.
И точно там беше проблемът му. Защото Джейсън бързо се убеждаваше, че момичето е неопитно и невинно. Неопитно и невинно момиче, което се бе появило на прага му и за което сега против волята си носеше отговорност. Ролята му на неин покровител беше толкова нелепа, че той едва не се изсмя на глас. И все пак това беше роля, която беше принуден да изпълни. Всеки, който го познаваше, също щеше да я намери за абсурдна, като се имаше предвид славата му на покорител на женските сърца.
О’Мейли наля още вино в чашата му. Джейсън го изпи, докато обмисляше как най-бързо и лесно да се освободи от момичето. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да й осигури лондонския сезон, от който Чарлз толкова се страхуваше.
При красотата на Виктория нямаше да е никак трудно да я представят в обществото. А като се прибавеше към нея и една малка зестра, лесно щяха да я омъжат за подходящ човек. От друга страна, ако тя наистина вярваше, че нейният Андрю ще дойде да я вземе, можеше да настоява да го чака с месеци, дори с години, преди да приеме друг мъж, а това съвсем не устройваше Джейсън.
Той изчака, докато в разговора настъпи пауза, и с измамно безразличие се обърна към момичето:
— Чарлз ми каза, че на практика сте сгодена за… а… Ансън?… Албърт?…
Виктория обърна глава към него:
— Андрю.
— Що за човек е той?
Тя се замисли и после с усмивка отвърна:
— Той е нежен, хубав, интелигентен, мил, внимателен…
— Мисля, че добих представа — сухо я прекъсна Джейсън. — Приемете съвета ми и забравете за него.
Едва сдържайки се да не хвърли нещо по него, Виктория попита:
— Защо?
— Той не е мъж за вас. За четири дни обърнахте дома ми с главата надолу. Що за забавления ще имате със сериозен провинциален дървеняк, който иска да води спокоен, организиран живот? Ще постъпите най-добре, ако забравите за него и се възползвате от възможностите тук.
— Първо… — избухна Виктория, но той я прекъсна, съзнателно посявайки семената на съмнението.
— Разбира се, винаги съществува вероятността, ако вие не забравите за Албърт, Албърт да забрави за вас. Изразът не беше ли „далеч от очите, далеч от сърцето“?
Момичето стисна зъби и нищо не каза.
— Какво? Няма ли да ми отговорите? — попита Джейсън, любувайки се на очите й, които от гняв станаха тъмносини.
Виктория вдигна глава.
— В моята страна се смята за лошо възпитание да спориш на масата.
Прикритият й упрек го развесели.
— Колко неудобно за вас — меко отбеляза той.
Чарлз се облегна назад. Лека усмивка заигра на устните му, докато гледаше как синът му спори с младата красавица, която толкова му напомняше на майка си. Джейсън и Виктория бяха идеални един за друг, реши старият херцог. Тя не се страхуваше от Джейсън. Енергията и топлината й щяха да го укротят, а веднъж укротен, той щеше да се превърне в онзи съпруг, за когото младите момичета мечтаеха. Щяха да са щастливи. Тя щеше да дари Джейсън със син.