— Ето — каза тя и подаде кордата на малкия Джон. — Не я пускай, защото може да се закачи в дървото.
— Няма да я пусна — обеща момченцето и се усмихна, а тримачтовото му корабче заподскача из бързеите.
Виктория тръгна надолу по стръмния бряг. Изпълнена с радост, тя започна да бере цветя. Изведнъж Джон извика и заподскача след кордата, която се бе изплъзнала от ръцете му.
— Стой там! — извика младото момиче и се затича към детето.
Полагайки всички сили да не се разплаче, то посочи корабчето, което се носеше право към падналото дърво.
— Отиде си — задавено прошепна момченцето. — Чичо Джордж ми го направи. Ще се натъжи.
Виктория прехапа устни и се поколеба. На това място водата бе дълбока и течеше бързо, но двамата с Андрю бяха вадили корабчетата си от много по-опасна река. Момичето вдигна глава и огледа стръмния бряг, уверявайки се, че никой в къщата не може да го види. След това взе решение.
— Не си е отишло. Просто заседна — весело каза Виктория и прегърна Джон. — Ще го донеса. — Докато изричаше тези думи, тя вече бе свалила обувките, чорапите и роклята. — Ти стой тук — каза на детето, — а аз ще го донеса.
Виктория нагази в потока. Дъното му изчезна под краката й и тя умело заплува към дървото. Водата под моста бе ледена и дълбока. Тя се разбиваше и пенеше около клоните на дървото, но момичето лесно намери корабчето. За сметка на това имаше сериозни трудности с освобождаването на здравата рибарска корда, която се бе заплела в клоните. За радост на малкия Джон, който никога не бе виждал някой да плува или да се гмурка, тя на два пъти изчезна под повърхността. Плуването подейства ободряващо на Виктория и тя с удоволствие се наслаждаваше на свободата си.
— Този път ще освободя корабчето — извика тя на Джон и му махна. Тъй като се страхуваше да не би детето да тръгне след пея, Виктория извика: — Стой там. Не ми трябва помощ.
Момченцето послушно кимна и Виктория се гмурна под водата, проследявайки кордата с вкочанените си пръсти. Напипа мястото, където се бе заплела, и започна да я освобождава.
— Нортръп каза, че ги е видял да тръгват…
Джейсън не довърши, прекъснат от вика „помощ“, който долетя до тях.
Двамата мъже се втурнаха напряко през ливадата към отдалечения мост. Стигнаха стръмния бряг и слязоха при малкия Джон. Робърт Колингуд хвана сина си за раменете и уплашено го попита:
— Къде е тя?
— Под моста — отвърна момченцето и се усмихна. — Под дървото. Ще вземе корабчето на чичо Джордж.
— О, Боже! Тази глупачка… — промълви Джейсън, който вече бе свалил сакото си и тичаше към водата. И в този момент една засмяна червенокоса русалка изскочи от водата и изящно се изви високо във въздуха.
— Взех я, Джон! — извика тя. Мократа коса закриваше очите й.
— Добре — на свой ред извика момченцето и изръкопляска.
Джейсън спря. Ужасното му притеснение отстъпи на силен гняв. Той гледаше как Виктория безгрижно плува към брега със силни, елегантни движения, а малкото корабче се носи далеч зад нея. Застанал широко разкрачен, забил токовете на ботушите си в земята, с мрачно, застрашително изражение Джейсън чакаше жертвата му да доплува по-наблизо.
Робърт Колингуд съчувствено погледна ядосания си приятел и хвана сина си за ръката.
— Ела, Джон, да се върнем в къщата. Мисля, че лорд Филдинг иска да каже нещо на госпожица Виктория.
— Благодаря ли? — попита момченцето.
— Не — сухо отвърна баща му. — Не благодаря.
Виктория излезе от потока, теглейки малкото корабче след себе си и говорейки на малкия Джон, който вече не беше там:
— Видя ли? Казах ти, че ще я донеса…
Две ръце сграбчиха нейните като менгеме и я завъртяха, отмятайки главата й назад.
— Малка глупачке! — изръмжа Джейсън. — Малка глупачке, можеше да се удавиш!
— Не… не нищо не ме застрашаваше — промълви Виктория, уплашена от яростния пламък в зелените му очи. — Плувам отлично…
— Също като коняря, който се удави тук миналата година! — процеди милордът.
— Няма да постигнеш нищо, ако ми счупиш ръцете! Знам, че те уплаших. Съжалявам. Но нищо не ме застрашаваше. Не съм направила нищо нередно.