Виктория беше смаяна:
— Защото не ме е страх от Уили ли?
Графинята поклати глава.
— Защото не ви е страх от лорд Филдинг — поясни тя и се засмя.
Виктория погледна хубавата брюнетка с елегантната рокля и в сивите й очи видя да блести немирно пламъче, а усмивката й подканваше към приятелство. Беше срещнала сродна душа в една враждебна страна и това повдигна духа й.
— Всъщност съм ужасена — призна и пое към задната част на къщата, където бе решила да завърже кучето.
— Но не го показахте, а това е много добре, защото щом някой мъж разбере, че една жена се страхува от нещо, започва да го използва по най-ужасния начини. Например, щом брат ми Карлтън разбра, че се страхувам от змии, сложи една в чекмеджето с носните ми кърпички. И преди да се успокоя, другият ми брат, Абът, сложи друга змия в обувките ми за танци.
Виктория потръпна.
— Ненавиждам змии. Колко братя имате?
— Шест. И всичките са ми правили най-долни номера, докато не се научих да им отвръщам. А вие имате ли братя?
— Не. Имам сестра.
Докато господата завършат деловия си разговор и се присъединят към дамите за вечеря, Виктория и Каролайн Колингуд бяха минали на „ти“ и се бяха сприятелили. Виктория вече бе обяснила, че годежът й с лорд Филдинг е грешка, направена от Чарлз, но с най-добри намерения, и й бе разказала за Андрю. Каролайн на свой ред бе споделила, че родителите й избрали лорд Колингуд за неин съпруг, но от начина, по който говореше за него и по който очите й светеха винаги, когато го споменеше, Виктория разбра, че тя го обожава.
Звънкият смях на двете жени огласяше трапезарията по време на вечерята, докато те си споделяха тайни. Лорд Колингуд също разказа няколко истории от детството си и скоро Виктория установи, че и тримата са имали безгрижно детство и любящи родители. Джейсън отказа да говори за детството си, макар очевидно да се наслаждаваше на разказите на тримата си сътрапезници.
— Наистина ли можеш да стреляш с пушка? — с възхищение попита Каролайн Виктория.
— Да — отвърна тя. — Андрю ме научи, защото искаше да е състезава с някого.
— И състезавахте ли се?
Виктория кимна.
— Много. Това беше най-странното нещо, което можете да и представите, но когато Андрю ми даде пушката, последвах указанията му, прицелих се и улучих мишената. Не беше толкова трудно.
— А след това?
— Стана по-лесно — отвърна Виктория и лицето й светна.
— Аз харесвам сабите — призна Каролайн. — Партнирах на брат си Ричард в дуелите. За фехтовката ти трябва само силна ръка.
— И сигурен поглед — добави Виктория. Лорд Колингуд се засмя:
— Като дете си представях, че съм рицар и си организирах турнири с конярите. Представях се доста добре, но пък и конярите не изгаряха от желание да събарят бъдещ граф от коня му, така че едва ли съм бил толкова добър, колкото тогава си мислех.
— В Америка играете ли на дърпане на въже? — разпалено попита Каролайн.
— Да, винаги играехме момчета срещу момичета.
— Но така не е честно. Момчетата са по-силни.
— Не са — каза Виктория с престорено печален поглед. — Ако момичетата успеят да изберат място, на което има дърво, и съумеят незабелязано да завържат въжето около ствола му, докато теглят.
— Срамота! — пошегува се Джейсън. — Мамили сте.
— Така е, но иначе нямаше да имаме много шансове, така че не беше точно мамене.
— Какво знаеш за „шансовете“?
— Що се отнася до картите ли? — попита Виктория. — Ами свикнала съм да пресмятам ръцете и да раздавам картите по такъв начин, че да се падат ръцете, които искам. Накратко — призна си тя, — мога да лъжа на карти.
Джейсън се понамръщи.
— Кой те научи да мамиш на карти?
— Андрю. Каза, че се е научил на тези номера в училище.
— Напомни ми да не предлагам Андрю за член на никой от клубовете си — каза лорд Колингуд. — Няма да доживее до следващия ден.
— Андрю никога не лъже — поправи се Виктория. — Смяташе, че трябва да знае как се лъже, за да не може някой безскрупулен картоиграч да го лъже. Но тогава беше само на шестнайсет и едва ли още си даваше сметка, че може да срещне човек, който…
Изпълнен с възхищение, Джейсън се облегна назад. Загледа се във Виктория, удивен от непринудеността, с която се държеше с гостите му, и лекотата, с която очарова лорд Колингуд и го присъедини към разговора на масата. Джейсън забеляза как лицето й грейва от обич винаги когато споменеше Андрю.
Виктория беше млада, жизнена и непокварена. Въпреки младостта й в нея имаше естествена изтънченост, която идваше от будния й ум и искрен интерес към другите. Той се усмихна, припомняйки си как смело бе защитила кучето, което бе заявила, че отсега нататък ще нарича Улф, не Уили. Джейсън познаваше много малко мъже, които притежаваха истинска смелост, но никога не бе срещал смела жена. Спомни си срамежливия й отговор на целувката му и огненото желание, което бе възпламенила в него.